Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 5

— Здравей, Мария.

Тя потрепна. Облегналата се на един бор дребна дриада имаше сребристи коси и очи. Залязващото слънце обграждаше главата й с ореол на фона на пъстрата стена на гората. Милва падна на едно коляно и склони ниско глава:

— Приветствам те, госпожо Еитне.

Владетелката на Брокилон мушна в колана си от лико златистия си нож с форма на сърп.

— Стани — нареди тя. — Да се поразходим. Искам да поговоря с теб.

Дребната дриада със сребристи коси и високата русокоса девойка вървяха дълго време една до друга през изпълнената със сенки гора. Нито една от двете не нарушаваше мълчанието.

— Отдавна не си се отбивала в Дуен Канел, Мария.

— Не ми оставаше време, госпожо Еитне. От Лента до Дуен Канел има дълъг път, а аз… Нали знаеш…

— Знам. Уморена ли си?

— Елфите се нуждаят от помощ. Нали им помагам по твоя заповед.

— По моя молба.

— Да де. По твоя молба.

— Искам да те помоля още нещо.

— Така и очаквах. Вещерът?

— Помогни му.

Милва се спря, обърна се, с рязко движение откъсна закачилото се за дрехата й стръкче орлови нокти, повъртя го между пръстите си и го хвърли на земята.

— Вече половин година — каза тя тихо, като гледаше в сребристите очи на дриадата — рискувам живота си, за да водя елфи от разбитите отряди в Брокилон… А когато си отпочинат и раните им се излекуват, ги водя обратно… Това не е ли достатъчно? Малко ли съм направила? Всяко новолуние излизам на пътя, в тъмнината… Вече ме е страх от слънцето, сякаш съм вампир или някаква улулица…

— Никой не познава горските пътеки по-добре от теб.

— В горските дебри не мога да узная нищо. Вещерът май иска да събирам вести, да отида сред хората. Той е бунтовник, an’givare слухтят за името му. Аз самата също изобщо не бива да се показвам в градовете. А ако някой ме разпознае? Спомените за онова още са живи, онази кръв още не е засъхнала… А тогава имаше много кръв, госпожо Еитне.

— Не беше малко. — Сребристите очи на старата дриада бяха чужди, студени, непроницаеми. — Не беше малко, права си.

— Ако ме разпознаят, ще ме набият на кол.

— Ти си предпазлива. Внимателна и бдителна си.

— За да науча вестите, за които моли вещерът, трябва да забравя за предпазливостта. Трябва да разпитвам. А сега е опасно да се любопитства. Ако ме хванат…

— Имаш контакти.

— Ще ме измъчват. Ще ме изтезават. Или ще изгния в Дракенборг…

— Длъжница си ми.

Милва извърна глава и прехапа устни.

— Да, длъжница съм ти — изрече тя с горчивина. — Не съм го забравила.

Затвори очи, лицето й изведнъж се изкриви, устните й потрепнаха, тя силно стисна зъби. Под клепачите й бледо заблещука споменът за призрачната лунна светлина от онази нощ. Неочаквано се върна болката в глезена, хванат в примка от ремък, болката в опънатите стави. В ушите й се разнесе шумът от листата на рязко изправящото се дърво… Вик, стон, диво, безумно мятане и отвратителното усещане за обземащ я страх, когато беше разбрала, че не може да се измъкне… Вик и страх, скърцането на въжето, извиващи се сенки, разлюляна, неестествена, преобърната земя, преобърнато небе, дървета с преобърнати корони, болка, пулсираща в слепоочията кръв… А на разсъмване — дриади, в кръг около нея… Далечен сребрист смях… Кукла на въженце! Люлей се, люлей се, кукличке, с главата надолу… И нейният собствен, но същевременно чужд хриплив вик. А после мрак.