Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 31

— Свали арбалета, Колда — каза нисък човек със сламена шапка, като се извърна от ствола на бука, подскачайки на един крак, и закопча панталона си. — Не чакаме тези. Но и те са клиенти. Не плаши клиентите, Колда. Нямаме много време, но винаги ще успеем да потъргуваме.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори Лютичето зад гърба на Гералт.

— Приближете се, господа елфи! — извика човекът с шапката. — Не се бойте, аз съм свой човек. N’ess a tearth! Va, Seidhe. Caedmil! Аз съм свой, разбираш ли, елфе? Ще потъргуваме ли? Хайде, елате тук, под бука, тук не вали толкова!

Гералт не се учуди на грешката. Двамата с Лютичето се бяха обгърнали със сиви елфически наметала. Самият той носеше дадена му от дриадите салтамарка с любимия на елфите мотив с листа и яздеше кон с типичен елфически хамут и украсен с характерни трензели. Лицето му беше частично закрито от качулката. Що се отнася до контето Лютичето, то него и по-рано го бяха вземали за елф или полуелф, особено след като беше пуснал косата си до раменете и беше придобил навика да я къдри с маша.

— Внимавай — промърмори Гералт, слизайки от коня. — Ти си елф. Не си отваряй устата, без да се наложи.

— Защо?

— Това са хевкари.

Лютичето тихичко изсъска. Знаеше за какво става въпрос.

Всичко се управляваше от парите, а търсенето определяше предлагането. Скитащите из горите Scoia’tael събираха годна за продажба, но ненужна им стока, а изпитваха недостиг на оръжие и екипировка. Така се роди горската разменна търговия. Из пътищата и пътеките, кръстопътищата и поляните тихомълком започнаха да се появяват каруците на търгуващите с „катериците“ спекуланти. Елфите ги наричаха hav’caaren — непреводима дума, но свързвана със свирепа алчност. Между хората се наложи терминът „хевкари“, а в съзнанието на Гералт думата се асоциираше с още по-неприятни неща. Защото тези хора бяха неприятни. Жестоки и безпощадни, те не се спираха пред нищо, дори и пред убийство. Хванатият от войници хевкар не можеше да разчита на милосърдие. И поради тази причина и самите те не бяха свикнали да го проявяват. Срещнеха ли по пътищата някой, който би могъл да ги издаде на войниците, те без колебание се хващаха за арбалета или за ножа.

Така че Гералт и Лютичето не бяха в много изгодна ситуация. За щастие хевкарите ги бяха взели за елфи. Гералт прикри още повече лицето си с качулката и започна да се замисля за това какво ще стане, когато маскарадът се разкрие.

— Ама, че време! — потри ръце търговецът. — Вали като че ли някой е пробил дупка в небето. Гаден tedd, ell’ea? Е, нищо, за търговията няма лошо време. Има само лош товар и лоши пари, хе-хе-хе! Разбираш ли ме, елфе?

Гералт кимна. Лютичето измърмори нещо нечленоразделно изпод качулката. За тяхно щастие презрителната неохота на елфите да общуват с хората беше широко известна и не учудваше никого. Но коларят не свали арбалета, а това беше лош знак.