Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 28

Сред излезлите пред дворовете селяни изведнъж плъзна оживление, защото яздещият най-отпред Гиселхер неочаквано спря коня си и с лениво движение хвърли дрънчаща кесия в краката на облегналата се на бастуна си баба Микитка.

— Да бдят боговете над тебе, милостиви синко — започна да вие баба Микитка. — Бъди здрав, благодетелю наш, бъди…

Звънкият смях на Искра заглуши мърморенето на старицата. Елфката весело прехвърли десния си крак през лъка на седлото, бръкна в кесията и със замах хвърли в тълпата шепа монети. Реф и Асе последваха примера й, върху песъчливия път се изсипа истински сребърен дъжд. Кикотейки се, Кайли запрати към навелите се над монетите хора огризката от ябълката си.

— Благодетели!

— Соколчета наши!

— Нека съдбата да е благосклонна с вас!

Тузик не последва другите, не падна на колене, за да изгребва монети от пясъка и кокошите фъшкии. Продължаваше да стои до оградата, гледайки към бавно преминаващите девойки. По-младата, онази със сивите коси, забеляза погледа му и изражението на лицето му. Пусна ръката на остриганата, пришпори коня и налетя на него, принуждавайки го да се залепи за оградата, като едва не го закачи със стремената. Той погледна зелените й очи и потрепери. Толкова злоба и студена омраза имаше в тях!

— Остави го, Фалка! — извика остриганата. Но това беше излишно. Зеленооката бандитка се задоволи с притискането на Тузик до оградата и потегли след Плъховете, без дори да обърне глава.

— Благодетели!

— Соколчета!

Тузик се изплю.

Привечер в селото се изсипаха Черните — будещите ужас конници от форта при Фен Аспра. Звъняха подкови, цвилеха коне, дрънчеше оръжие. Кметът и останалите разпитвани селяни лъжеха като подкупени, насочиха потерята по фалшива следа. Никой не попита Тузик за нищо. Това беше добре.

Когато се върна от пасището и стигна до оградата, чу гласове. Разпозна чуруликането на близначките на майстора на каруци Згарб и ниските фалцети на съседските момчета. И гласа на Миленка. „Играят си“ — помисли си той. Излезе иззад бараката. И застина.

— Милена!

Миленка, единствената му оцеляла дъщеря, неговото слънчице, беше провесила през рамото си завързана с ремък пръчка, изобразяваща меч. Беше разпуснала косите си, към вълнената й шапка беше прикрепено петльово перо, а на шията беше майчината й кърпа. Завързана в удивителна, чудновата панделка.

Очите й бяха зелени.

Тузик никога по-рано не беше бил дъщеря си, никога не беше вкарвал в действие колана си.

Това беше първият път.

* * *

На хоризонта просветна, загърмя. Порив на вятъра набразди повърхността на Лента. „Ще има буря — помисли си Милва, — а после ще настъпи дъждовно време. Сипките не са се излъгали.“

Тя пришпори коня. Ако искаше да догони вещера преди бурята, трябваше да побърза.

Втора глава

През живота си съм се познавал с много военни. Познавах маршали, генерали, войводи и командири, триумфатори от многобройни кампании и боеве. Слушал съм техните разкази и спомени. Виждал съм ги наведени над карти, да изписват по тях разноцветни стрелки, да разработват планове, да обмислят стратегии. В тази война на хартия всичко се получаваше, всичко работеше, всичко беше ясно и идеално подредено. Така трябва да бъде, поясняваха военните. Армията е преди всичко ред и организираност. Армията не може да съществува без ред и организираност.