Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 193

Гласът й се разтрепери. Гералт я прегърна. И веднага разбра, че това беше жестът, който тя беше очаквала, от който имаше огромна нужда. Твърдостта и грубостта на брокилонската стрелкиня моментално изчезнаха, остана само треперещата, нежна мекота на една уплашена девойка. Но точно тя прекъсна проточилото се мълчание.

— Ти ми каза така и тогава… В Брокилон… Ако се нуждая от опора… Да извикам в нощта… Ти си тук, усещам опора… И все пак ми се иска да извикам… Хей, защо трепериш?

— Нищо. Спомени.

— Какво ще се случи с мен?

Той не отговори. Въпросът не беше отправен към него.

— Татко веднъж ми показа… При нас, край реката, живее една черна оса, която снася яйцата си в жива гъсеница. От яйцата се излюпват оси и изяждат гъсеницата жива… Отвътре… Сега в мен има такова нещо. В мен, вътре, в собствената ми утроба. Расте, постоянно расте и ме яде жива…

— Милва…

— Мария. Аз съм Мария, не Милва. Каква съм аз? Квачка с яйце, не ястреб… Милва, заедно с дриадите, се смееше на полесражението, изваждаше стрели от окървавените трупове — за да не пропадне добрия накрайник! А ако някой още дишаше — ножа в гърлото! Към такава съдба Милва водеше хората чрез предателство и се смееше… Кръвта им крещи сега! Като онези оси тази кръв сега изяжда Мария отвътре. Мария плаща за Милва.

Той мълчеше. Главно защото не знаеше какво да каже. Девойката се притисна по-силно към рамото му.

— Водех към Брокилон отряд „катерици“ — каза тя тихо. — В седмицата преди лятното слънцестоене. Обградиха ни, имаше битка, измъкнахме се седем конници: петима елфи, една елфка и аз. До Лента оставаше половин миля, но зад нас имаше конници, пред нас също, навсякъде бяхме, заобиколени от тъмнина, мъгла, блата… През нощта се притаихме в един върбалак, конете трябваше да отдъхнат, пък и ние. Тогава елфката се съблече безмълвно и легна… А първият от елфите — до нея… Да си тръгна или да се направя, че нищо не виждам? Кръвта ми пулсира в слепоочията, а тя изведнъж казва: „Кой може да знае какво ще стане утре? Кой ще премине реката, и кой ще легне в земята. En’ca minne.“ Така каза: „малко любов“. Само така можело да се победи смъртта. И страха. Те се страхуваха, тя се страхуваше, и аз се страхувах… Така че аз също се съблякох, сложих чула недалеч и легнах върху него… Когато първият ме прегърна, стиснах зъби, защото не бях готова, бях изплашена и суха… Но той беше умен, този елф, нали те само на вид са млади… Беше мъдър… Нежен… Ухаеше на мъх, трева и роса… Към следващия сама протегнах ръце… С желание… Малко любов? Дявол знае колко любов имаше в това, и колко страх, но ми се струва, че страхът беше повече… Защото любовта беше престорена, макар и добра, но все пак престорена, като в пиеса от ония, дето се играят по площадите, защото там, ако актьорите са добри, забравяш кое е престорено и кое е истина. А страхът си го имаше. Истински.

Гералт мълчеше.

— А смъртта все пак не успя да ни победи. На разсъмване убиха двама, докато се доберем до Лента. От онези тримата, които оцеляха, повече не видях никого. Мама ми е казвала, че девойката винаги знае чий плод носи в утробата си… А аз не знам. Аз дори и имената на елфите не знаех, откъде да ги знам? Кажи, откъде?