Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 176

Милва, все още заета с оправянето на смачканите пера, измърмори ядосано. Кахир вече беше приключил с поправката на ботуша си и се правеше, че спи.

— После — продължи Регис — се появиха тревожни признаци. Приятелството и забавленията отидоха на заден план. Оказа се, че съвсем спокойно мога да минавам и без тях. Достатъчно ми беше просто да има кръв, дори и да я пия…

— Срещу огледалото? — вметна Лютичето.

— По-лошо — отговори Регис. — Аз не се отразявам в огледалото.

Той помълча известно време.

— Запознах се с една… вампирка. Можеше да бъде, и навярно беше нещо сериозно. Прекратих гуляите. Но не за дълго. Тя ме напусна. А аз започнах да пия двойно повече. Както знаете, отчаянието и обидата са отлични оправдания. На всички им се струва, че разбират. Дори и на мен ми се струваше, че разбирам. А всъщност нагаждах теорията към практиката. Отегчих ли ви? Вече свършвам. Най-накрая направих нещо, което не е правил нито един вампир. Започнах да летя пиян. Веднъж през нощта момчетата ме пратиха в селото за кръв. Не можах да уцеля едно момиче, което беше тръгнало за вода, и се врязах на скорост в стените на кладенеца… Селяните за малко да ме убият, за щастие не знаеха как… Набучиха в мен колове, отсякоха ми главата, поляха ме със светена вода и ме заровиха под земята. Представяте ли си как се почувствах, когато се събудих?

— Представяме си — каза Милва, оглеждайки стрелата си. Всички я погледнаха учудено. Стрелкинята се изкашля и се извърна. Регис незабележимо се усмихна.

— Свършвам вече — каза той. — В гроба имах достатъчно време да обмисля нещата…

— Достатъчно? — попита Гералт. — И колко по-точно?

— Професионално любопитство? — погледна го Регис. — Около петдесет години. Когато регенерирах, реших да се взема в ръце. Не беше лесно, но се справих. Оттогава — нито капка. Не пия.

— Изобщо? — Лютичето се сепна, но любопитството надделя. — Съвсем? Никога? Но нали…

— Лютиче — леко повдигна вежди Гералт. — Опомни се. И помисли. В мълчание.

— Извинявам се — каза поетът.

— Не се извинявай — успокои го вампирът. — А ти, Гералт, не му прави забележки. Любопитството му е разбираемо. В мен, или по-точно в мита за расата ми са въплътени всички човешки страхове. Трудно е да се иска от човек да се освободи от страховете си. Страховете изпълняват не по-малка роля в психиката на човека, отколкото всички останали емоционални състояния. Психиката, лишена от страх, би била увредена.

— Представи си — каза Лютичето, идвайки на себе си, — ти не будиш никакъв страх в мен. Излиза, че съм увреден?

За момент Гералт си помисли, че сега Регис най-накрая ще си покаже зъбите и ще излекува Лютичето от мнимото му увреждане, но грешеше. Вампирът не беше любител на театралните жестове.

— Имах предвид страховете, вкоренени в съзнанието и подсъзнанието — спокойно поясни той. — Моля те, не се обиждай от метафората, но гарванът не се бои от окачените на колове шапка и парцали, след като пребори страха си и кацне. Но е достатъчно вятърът да размърда парцалите, и птицата веднага излита.