Читать «По непознати пътеки» онлайн - страница 113

Мисълта за изплъзналия се зулуски главатар ме подтикна да изляза на откритото поле. Леопардът беше все още вързан за камъка и гледаше жадно през полуотворените си очи лежащите недалеч от него трупове на застреляните зулуси. Странично видях съвсем ясно по следите къде са били държани конете. Тяхната диря, която проследих на късо разстояние, водеше надолу по долината и се насочваше после на изток. За нас беше от полза да знаем в какво направление продължава. Ето защо се върнах във фермата и събудих Квимбо да ми оседлае един кон.

Възседнах го въпреки раната си и се върнах при дирята, която проследих, докато можах да си съставя едно твърдо мнение. Спирайки на едно възвишение, отдалечено от фермата на може би четири английски мили, видях на изток да се извисяват огрените от слънцето върхове на планините Ранд, докато подножието им лежеше скрито в стелещите се чак близо до мен мъгли. Там водеше през планините проходът Керс, а там, по-нагоре, проходът Клей откриваше пътя надолу към страната. Друг път освен тези двата нямаше, както всеобщо се приемаше. Следите водеха в права посока към прохода Клей и сега аз бях убеден, че вече няма да ни се удаде да застигнем Сикукуни. Вярно, неговите коне бяха изключително изтощени, но той притежаваше достатъчно животни, че да може да ги сменя, и ние дори да съумеехме да се снабдим с нови коне, той вече имаше една твърде голяма преднина, за да бъде настигнат.

Поех обратно и вече не бях далеч от фермата, когато видях един отряд ездачи, който идваше отстрани и, изглежда, имаше същата цел като мен. Аз също бях забелязан. Хората спряха и ме изчакаха. Бяха над трийсет здрави бурски фигури с широкополи шапки над загорелите от слънцето лица и тежки пушки, метнати на плещите.

Поздравих и намерих приятелски отзив на моя поздрав.

— Откъде води пътят ви, страннико? — попита предводителят.

— От разходка.

— От разходка? Значи живеете нейде наблизо?

— Гост съм на Ян ван Хелмерс.

— На Бурът ван хет Рур? Тогава ни бъдете дважди добре дошъл! — Той ми подаде ръка и я разтърси с голяма сърдечност. — И вие ли сте холандец?

— Не, както навярно подразбирате от изговора ми. Немец съм, но ви моля да гледате на мен изцяло като на холандец.

— Така ще стане, щом го желаете, и то на драго сърце, минхер! Нееф Ян вкъщи ли си е?

— Да. Той има много гости.

— Кои?

— Най-напред съседът Зелмст, двамата млади Холблайн и баас Йеремиас. Днес ще дойдат още Зинхен, Веелмар, Ван Раал, Ван Хоорст и още неколцина.

— Възможно ли е? Та това са всички наши прославени мъже, събрани накуп! Казаха ли ви целта на тази сбирка?

— Да.

— Тогава вие сте един верен приятел и навярно бихте могъл също да ми кажете дали Соми се е явил на Клаарфонтейн.

— Той беше там.

— Достоверно?

— Аз лично говорих с него.

— Било ви е позволено да отидете с другите при планините Рааф? — попита той удивено.

Забелязах, че с това обстоятелство спечелих значително уважение и отговорих късо: