Читать «По непознати пътеки» онлайн - страница 111

— Аз улучих втория, знам го съвсем точно. И при все това двамина сигурно са офейкали, защото много вероятно един е стоял при конете.

— Останалите обаче са изгубени, защото аз си познавам моя Тюфел.

Още докато говореше, стоборът изпращя. Аз си помислих, че четвърти зулус иска да я прехвърли и извъртях пушката за удар, но това беше леопардът, който се изстреля към земята, после се метна като светкавица върху мен и ме събори.

— Тюфел! — отзова го от мен Ян, ала животното беше вкусило кръв и отново бе придобило дивото си състояние.

Едната лапа се заби дълбоко в лявото ми рамо, а зъбите опитваха да ме докопат за гръкляна. Лежейки под него, аз обхванах врата му и притиснах здраво главата към себе си, за да направя безвредна ужасната паст. Краката си обвих около задната част на тялото му и го придърпах плътно надолу към мен, така че и задните лапи не можеха да станат опасни за мен. Въпреки това без помощта на Ян щях да претърпя поражение. Той сграбчи синджира, изтръгна с могъщ напън животното от мен и го запокити с такава мощ към стобора, че не само той, ами и ставите на леопарда изпращяха.

Историята разказва за мъже които били удушвали лъвове просто с голи ръце. До момента аз се бях съмнявал в истинността на тези разкази, но сега бях убеден, че може да има хора, чиято физическа сила е в състояние да се мери с тази на едно такова животно. Аз се изправих и измъкнах ножа.

— Трябва да го убием.

— Не е нужно, минхер, той сега е вече обезвреден!

Бурът коленичи върху леопарда, който можеше единствено със задавен рев да се отбранява срещу могъщия натиск, и омота синджира около един от дълбоко вкопаните в земята камъни, служещи като опора на оградата. После се надигна.

— Тук е вързан сигурно, докато настъпи денят, когато само погледът ще е достатъчен да го направи послушен. Ранен ли сте?

— Малко в рамото.

— Елате бързо тогава да ви превържат! Може би беше все пак непредпазливост да пускам животното, но на нас щяха да се измъкнат повече врагове отколкото на него.

Той се прехвърли през дъсчената ограда и аз сторих същото въпреки болките, които изпитвах от раненото рамо.

— Отворете вратата, баас Йеремиас!

— Веднага, нееф Ян! — отговори бурът отгоре. — Как стоят нещата с кафрите?

— Двама се измъкнаха, за другите ще се осветлим. Вратата беше отворена и ние тъкмо се тъкмяхме да влезем, когато доловихме откъм другата страна на оградата приближаващ конски тропот, който бе заглушен от един ревящ за помощ глас.

— Ау, ох, ох! Минхер, помага! Зъл дух искат изяде Квимбо и изяде кон!

Що за дух можеше да е това? Ян побърза към портата и я отвори. След броени мигове Квимбо довтаса на мозамбикския жребец, следван от другите два коня, макар да не ги държеше за юздите, а зад тях «влетя» като фъртуна с далеч проточен напред врат щраусът.

— Ох, дух искат хване беден Квимбо. Минхер застрелват мъртъв дух — извика кафърът, спирайки сега пред мен и сочейки със страхливи жестове назад.

Баас Йеремиас стоеше с един голям фенер на вратата, така че бяхме в състояние ясно да виждаме. Щраусът се беше измъкнал, както по-късно установихме, през оставената много вероятно от зулусите отворена портичка на градинската ограда и се бе натъкнал на Квимбо, който се приближавал към къщата и в мрака не могъл да разпознае птицата. Сега той видя, разбира се, с какво естество духове си бе имал работа и куражът му се възвърна. Скачайки от коня, той хвана метателното си копие и замахна здравата към своя преследвач.