Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 69

Мари се отдалечи, без да отговори.

В малката и почти винаги пуста библиотека на „Вилет“ Едуард не откри нито Корана, нито Аристотел, нито някой от другите философи, които Мари бе споменала. Натъкна се обаче на стихотворението на един поет:

Ето защо си казах: „Съдбата на

безумеца ще е и моя.

Хайде, яж хляба си с радост

и с наслада пий виното си,

защото Бог вече е приел твоите дела.

Нека дрехите ти винаги да са бели

и никога не забравяй да се парфюмираш.

Радвай се на живота с любимата жена

през малкото кратки дни,

които Бог ти е дал под слънцето.

Защото това е твоят дял от живота

и от работата — усилен труд под слънцето.

Следвай пътищата на сърцето си

и желанието на очите си

и знай, че Бог ще ти потърси сметка.“

— Накрая Бог ще ми потърси сметка — каза Едуард на висок глас. — И аз ще кажа: „Известно време се бях загледал във вятъра и забравих да сея, не се възползвах от дните си, не изпих дори виното, с което ме почерпиха. Но един ден сметнах, че съм готов, и се върнах към работата си. Разказах на хората за моите видения от рая, така както са направили преди мен Ван Гог, Вагнер, Бетовен, Айнщайн и други луди. Добре, Той ще каже, че бягам от лудницата, за да не видя как едно момиче ще умре, но то ще отиде на небето и ще се застъпи за мен.“

— Какво казвате? — прекъсна го библиотекарят.

— Искам да изляза от „Вилет“ още сега — отвърна Едуард с тон, по-висок от нормалния. -Трябва да го направя!

Библиотекарят натисна един звънец и след малко се появиха двама санитари.

— Искам да изляза! — повтори възбудено Едуард. — Чувствам се добре, оставете ме да говоря с д-р Игор!

Но двамата мъже вече го бяха хванали под ръка от двете страни. Едуард се мъчеше да се освободи от тях, макар и да знаеше, че е безполезно.

— Изпаднал си в криза, успокой се! — каза му единият. — Ще се погрижим за теб.

Едуард започна да се дърпа.

— Оставете ме да говоря с д-р Игор! Имам много неща да му казвам, сигурен съм, че ще ме разбере!

Мъжете вече го влачеха към стаята му.

— Пуснете ме! — крещеше той. — Оставете ме да разговарям с него поне за минута!

За стаята на Едуард се минаваше през салона, където се бяха събрали всички пациенти. Едуард се съпротивляваше и присъстващите станаха неспокойни.

— Пуснете го! Той е луд!

Някои се смееха, други удряха с ръце по масите и столовете.

— Това тук е психиатрия! Не можете да се държите така!

Единият от санитарите каза тихо на другия:

— Трябва да ги изплашим, иначе положението ще стане неконтролируемо.

— Има само един начин.

— На д-р Игор няма да му хареса.

— По-добре това, отколкото тази банда побъркани да изпочупи любимия му санаториум.

Вероника се стресна и се събуди, обляна в студена пот. Шумът навън бе много силен, а тя се нуждаеше от тишина, за да заспи отново. Олелията обаче продължаваше.

Изправи се, полузашеметена, и тръгна към салона, където видя как влачат Едуард, а през това време бързо надойдоха още сестри със спринцовки в ръце.

— Но какво правите? — извика тя.