Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 55

Но на другия ден тя изобщо не се появи. През нощта Мари дълго разговаря с мъжа си и му описа всички симптоми. Двамата стигнаха до извода, че сърцебиенето, студената пот, чувството, че всичко й е непознато, безсилието и липсата на самоконтрол могат да бъдат резюмирани в една-единствена дума: страх. Двамата разсъждаваха върху случилото се. Той се запита дали това не е някакъв тумор на мозъка, но нищо не каза. Тя подозираше, че това са симптоми на нещо ужасно, но също така замълча. Потърсиха общ терен за разговор, използвайки логиката и разума си на зрели хора.

— Добре е да си направиш изследвания.

Мари се съгласи при едно условие: никой, дори и децата им, да не узнаят нищо за това.

На другия ден тя отиде до кантората и поиска едномесечен неплатен отпуск. Мъжът й настояваше да я заведе в Австрия, където се намираха най-големите специалисти по болести на мозъка, но тя отказваше да излиза от къщи, защото получаваше все по-често пристъпи, които траеха дълго.

Много трудно, с помощта на успокоителни, двамата отидоха до една болница в Любляна, където направиха на Мари какви ли не изследвания. Не установиха нищо ненормално — нямаше никаква аневризма, което успокои Мари за останалата част от живота й.

Но паническите пристъпи продължаваха. Докато съпругът на Мари се занимаваше с пазаруване и готвене, Мари извършваше всекидневно принудително почистване на жилището, за да занимава ума си с други неща. Изчете всички книги, свързани с психиатрията, които успя да намери. След това престана да чете — идентифицираше своя случай с всяка от описаните в тях болести.

Ала най-ужасното бе, че пристъпите вече не бяха нещо ново за нея, и въпреки това тя продължаваше да изпитва силен страх, чувството, че действителността й е непозната, и не бе в състояние да се самоконтролира. Освен това започна да се обвинява за положението, в което се намираше мъжът й, принуден да работи два пъти повече, замествайки я като домакиня във всичко, с изключение на чистенето.

Дните минаваха, а състоянието й не се подобряваше и Мари започна да чувства — и да показва — дълбоко раздразнение. И най-дребното нещо я изваждаше от равновесие и я караше да крещи, след което винаги избухваше в неудържим плач.

* * *

След месец съдружникът й от кантората дойде у тях. Бе звънял всеки ден, но Мари не вдигаше телефона или молеше мъжа си да казва, че е заета. Един следобед той дойде и не спря да натиска звънеца, докато тя не му отвори.

Мари бе имала спокойна сутрин. Направи чай, разговаряха по служебни въпроси и той я попита кога ще се върне на работа.

— Никога.

Той си спомни разговора им за Салвадор.

— Ти винаги си давала най-доброто от себе си и имаш право да избираш каквото пожелаеш — каза той без следа от лошо чувство в гласа. — Все пак смятам, че при подобни случаи работата е най-доброто лечение. Попътувай, опознай света, бъди полезна там, където мислиш, че имат нужда от теб, но знай, че вратите на кантората са отворени и ще чакаме да се завърнеш.