Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 5

Вероника започна да усеща леко гадене, което постепенно се усилваше. Изминаха още няколко минути и тя вече не бе в състояние да задържи вниманието си върху площада, който се виждаше от прозореца й. Знаеше, че е зима, сигурно беше към четири часа следобед, слънцето бързо залязваше. Знаеше, че други хора ще продължат да живеят. В този миг едно момче мина край прозореца й и я видя, без изобщо да предполага, че тя всеки момент ще умре. Група боливийски музиканти (Къде се намира Боливия? Защо вестникарските статии не задават този въпрос?) свиреше пред статуята на Франце Прешерн, великия словенски поет, оставил дълбоки следи в душата на народа й.

Дали ще чуе докрай мелодията, която се носеше от площада? Ще й остане хубав спомен от този живот: залезът, песента, която разказваше за мечтите на хората от другия край на света, топлата, уютна стая… Красивият и жизнерадостен младеж, който минаваше, бе решил да спре и се бе загледал в нея. Тя усещаше, че лекарството вече е започнало да действа, следователно той бе последният човек, когото виждаше.

Младежът се усмихна. Тя отвърна на усмивката му — нямаше какво да губи. Той кимна; тя се престори, че гледа в друга посока, за да му покаже, че е прекалил. Сконфузен, той отмина, забравяйки завинаги това лице, видяно на прозореца.

Но на Вероника й стана приятно, че още веднъж някой я бе пожелал. Не се самоубиваше поради липса на любов. Родителите й я обичаха, тя нямаше финансови проблеми, нито пък страдаше от неизлечима болест.

Вероника бе решила да умре през този хубав следобед в Любляна, когато на площада свиреха боливийски музиканти, а един младеж бе минал край прозореца й. Радваше се на това, което виждаха очите й и чуваха ушите й. Радваше се, задето няма да се наложи да гледа същите тези неща още трийсет, четирийсет, петдесет години, защото щяха да изгубят оригиналността си и да се превърнат в трагедията на един живот, в който всичко се повтаря, а днешният ден никога не се различава от утрешния.

Заболя я стомахът и се почувства много зле. „Виж ти, а аз си мислех, че от свръхдоза приспивателни веднага ще заспя.“ Вместо това обаче се появи странно бучене в ушите й и желание да повърне.

„Ако повърна, няма да мога да умра!“

Реши да не обръща внимание на коликите, насочи вниманието си към нощта, която бързо се спускаше, към боливийците, към хората, които започваха да затварят магазините и да си тръгват. Шумът в ушите й ставаше все по-оглушителен и за пръв път, откакто бе взела хапчетата, Вероника изпита страх, ужасен страх от неизвестното.

Но всичко стана много бързо. Тя почти веднага загуби съзнание.

Когато отвори очи, Вероника не си помисли: „Сигурно съм на небето.“ На небето едва ли има флуоресцентна лампа, която да осветява обстановката, а и болката, която се появи след част от секундата, бе типична за Земята. Ох, тази земна болка е неповторима, с нищо не можеш да я сбъркаш!