Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 3

Авторът на статията в „Ом“ — който сигурно идваше за пръв път в Словения за сметка на редакцията и с намерението да ухажва журналистки, да говори неща, смятани за интересни, да яде и да пие безплатно в замъка — бе решил да започне материала с една шега, която вероятно много би се харесала на дълбокомислещите интелектуалци в неговата страна. Сигурно е разказвал на приятелите си в редакцията неверни истории за местните нрави или за старомодния начин на обличане на словенките.

Негова си работа! Вероника умираше и би следвало да се замисли за други неща, като например дали съществува живот след смъртта, или в колко часа ще открият тялото й. Въпреки това обаче — или може би точно заради това, заради важното решение, което бе взела — тази статия я дразнеше.

Погледна през прозореца на манастира към малкия площад на Любляна. „След като не знаят къде е Словения, то тогава Любляна за тях сигурно е мит“, помисли си тя. Като Атлантида, Лемурия и изгубените континенти, които съществуват във въображението на хората. Никъде по света не би се намерил човек, който да започне статия, питайки например къде се намира връх Еверест, дори и никога да не е бил там. В центъра на Европа обаче един журналист от известно списание не се срамуваше да зададе подобен въпрос, защото знаеше, че на повечето негови читатели не им е известно къде се намира Словения. Както и Любляна, нейната столица.

Именно в този момент Вероника откри начин да запълни времето — бяха изминали вече десет минути, а все още не бе забелязала никаква промяна в организма си. Последната постъпка в живота й щеше да бъде да напише писмо до списанието и да обясни, че Словения е една от петте републики, създадени след разпадането на бивша Югославия. Щеше да го остави вместо предсмъртно писмо.

Впрочем нямаше да даде никакви обяснения относно истинските причини за смъртта си. И когато откриеха тялото й, щяха да стигнат до извода, че се е самоубила, защото в някакво списание не знаят къде се намира родината й. Засмя се при мисълта за предстоящата полемика във вестниците, за хората, които щяха да са „за“ или „против“ самоубийството й в защита на националната кауза. Изненада се от бързината, с която бе променила желанието си. Само преди миг си бе мислила точно обратното — че светът и неговите географски проблеми вече не я засягат.

Написа писмото. В този момент бе в хубаво настроение и се замисли дали наистина е необходимо да умира, но вече бе глътнала хапчетата и бе твърде късно да променя решението си. И друг път е била в хубаво настроение — не се самоубиваше поради това, че е тъжна, огорчена жена, живееща в постоянна депресия. Много следобеди от живота си се бе разхождала весела по улиците на Любляна, бе гледала от прозореца на стаята си в манастира как вали сняг на малкия площад със статуята на поета. Веднъж й се случи да витае из облаците цял месец, защото някакъв непознат й бе подарил цвете на същия този площад.

Вярваше, че е съвсем нормална. Решението й да умре се дължеше на две съвсем прости причини и тя бе сигурна, че ако ги обясни в писмо, много хора ще се съгласят с нея.