Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 20

И за какво бе изразходвала енергията си досега? Бе се опитвала да живее така, че всичко да е винаги едно и също. Бе пожертвала много от желанията си, за да продължат родителите й да я обичат така, както са я обичали като дете, макар и да знаеше, че с времето истинската обич се променя, израства и открива нови начини, чрез които да се изрази. Един ден, когато майка й през сълзи й каза, че ще се развеждат, Вероника отиде при баща си, плака, заплашва го и накрая изтръгна от него обещанието, че няма да си отиде, без да има представа за високата цена, която родителите й трябваше да платят за това.

Когато реши да си търси работа, отхвърли много примамливо предложение в една чужда компания, която наскоро се бе установила в току-що създадената държава. Предпочете да започне работа в обществената библиотека, където заплатата беше ниска, но сигурна. Всеки ден ходеше на работа в един и същи час, като винаги се стараеше да докаже на шефовете си, че не представлява заплаха, доволна е и няма намерение да прави кариера: единственото, което иска, е да получава редовно заплатата си в края на месеца.

Нае си стая в манастира, защото монахините държаха всички наемателки да се прибират в определен час, след което заключваха вратата: която останеше навън, трябваше да спи на улицата. Така тя винаги имаше истинско оправдание пред любовниците си и не бе длъжна да прекарва нощта в хотел или в чуждо легло.

А когато мечтаеше за брак, винаги се виждаше в представите си в малка вила извън Любляна с мъж, много по-различен от баща й, който да печели само толкова, колкото да издържа семейството си, и да е щастлив, че двамата са заедно в една къща със запалена камина и гледат планината, покрита със сняг.

Научила се бе да дава на мъжете точно определена доза удоволствие — нито повече, нито по-малко, а само необходимото. Не изпитваше омраза към никого, защото това би я накарало да действа, да се бори с някакъв враг, а после да търпи непредвидени последствия, като отмъщение например…

Когато бе постигнала почти всичко, което искаше от живота, дойде до заключението, че Съществуването й няма никакъв смисъл, понеже всички дни са еднакви. И реши да умре.

Вероника влезе в салона и се отправи към групата, събрана в ъгъла. Хората оживено разговаряха, но щом се приближи, млъкнаха.

Запъти се право към най-възрастния мъж, който, както изглежда, бе водачът. И преди някой да успее да я спре, му зашлеви звучна плесница.

— Няма ли да реагираш? — попита тя високо, така че всички в салона да я чуят. — Няма ли да направиш нещо?

— Не. — Мъжът прокара ръка по лицето си. Тънка струя кръв потече от носа му. — Няма да ни пречиш дълго.

Тя излезе от салона и се отправи към стаята си с тържествуващ вид. Бе сторила нещо, което никога през живота си не бе правила.

Три дни изминаха от инцидента с групата, която Зедка наричаше Братството. Вероника се разкая за плесницата — не защото се страхуваше от реакцията на мъжа, а защото бе направила нещо различно. Скоро можеше и да повярва, че си струва да живееш — излишно страдание, след като, така или иначе, щеше да си отиде от този свят.