Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 19

— Какво искате? — попита я един възрастен мъж, който сигурно бе водачът на Братството (ако наистина съществуваше такава група и Зедка не бе по-луда, отколкото изглеждаше).

— Нищо, само минавах оттук.

Спогледаха се и започнаха да правят налудничави жестове с глава. Някой каза на съседа си: „Тя само минавала!“ Друг го повтори на висок глас и скоро всички закрещяха това изречение.

Вероника не знаеше какво да стори, направо се парализира от страх. Един от санитарите, едър мъж с неприятна външност, дойде да разбере какво става.

— Нищо — отговори един от групата. — Тя само минавала оттук. Сега се е спряла, но ще продължи да минава!

Цялата група избухна в смях. Вероника се усмихна иронично, обърна се и се отдалечи, за да не забележи никой, че очите й са пълни със сълзи. Излезе в градината без връхна дреха. Някакъв санитар се опита да я убеди да се върне, но веднага се появи друг, който му прошепна нещо, и я оставиха на спокойствие вън, на студа. Нямаше смисъл да се грижат за здравето на осъден човек.

Бе объркана, напрегната, ядосана на самата себе си. Никога не се бе поддавала на провокации; отдавна бе разбрала, че в непозната ситуация трябва да си придаваш студен, безразличен вид. Тези луди обаче я бяха накарали да изпита срам, страх, ярост, желание да ги убие, да ги нарани с думи, които не бе посмяла да произнесе.

Може би хапчетата — или пък лечението, на което я бяха подложили, за да я извадят от кома — я бяха превърнали в слаба жена, неспособна да се защитава. През юношеството си вече бе попадала в много по-лоши ситуации, ала сега за пръв път не успя да сдържи плача си! Трябваше да стане отново такава, каквато е, да отвръща с ирония, да се преструва, че обидите не я засягат, защото стои по-високо от другите. Кой от тази група бе имал смелостта да пожелае да умре? Нима някой от тях можеше да я научи на нещо повече за живота, след като всички те се бяха скрили зад стените на „Вилет“? Никога няма да потърси помощ от тях за нищо, дори и ако трябва да чака пет или шест дни, докато умре.

„Един ден вече мина. Остават само още четири-пет.“

Повървя малко, за да може студът да проникне в тялото й и да успокои кръвта й, която кипеше, и сърцето й, което се бе разтуптяло.

„Добре, ето ме тук, часовете ми са преброени, а отдавам значение на забележките на хора, които никога не съм виждала, нито пък ще видя някога отново. И на всичко отгоре страдам, дразня се, искам да нападам и да се защитавам. Защо трябва да си губя времето с това?“

Всъщност Вероника пропиляваше малкото време, което й оставаше, за да си отвоюва собствено пространство в една особена среда, където трябва да се съпротивляваш, иначе останалите ти налагат техните правила.

„Не може да бъде! Никога не съм била такава! Никога не съм се борила за дреболии!“

Спря се по средата на замръзналата градина. Именно защото мислеше, че всичко е дреболия, бе започнала да приема това, което животът й налагаше от само себе си. През юношеството си смяташе, че е твърде рано да избира; после се бе убедила, че вече е твърде късно, за да се променя.