Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 17

— Но вие сте луди! Изобщо няма слънце!

— Да, но има светлина, а тя помага на болните да се успокоят. За съжаление зимата в нашата страна е много дълга; ако не беше така, щяхме да имаме по-малко работа.

Нямаше смисъл да спори: излезе, повървя малко, като се оглеждаше наоколо и тайно търсеше начин да избяга. Стената беше висока, отговаряше на изискванията към предприемачите, строящи казарми, но будките на часовоите бяха празни. Градината бе заобиколена от сгради в казармен стил, в които сега се помещаваха мъжка и женска манипулационна, канцеларии на администрацията и пристройки за обслужващия персонал.

След първоначалното бегло разузнаване Вероника забеляза, че единственото наистина наблюдавано място бе главният вход, където двама пазачи проверяваха документите на онези, които влизаха и излизаха.

Сякаш всичко в главата й отново се връщаше на мястото си. За да упражни паметта си, се опита да си спомни някои подробности, като например мястото, където оставяше ключа от стаята си, плочата, която наскоро си бе купила, последната книга, която бяха взели от библиотеката…

— Аз съм Зедка — каза някаква жена, приближавайки се до нея.

През нощта не бе успяла да види лицето й — докато разговаряха, стоеше клекнала до леглото. Жената изглеждаше на около 35 години и имаше вид на съвсем нормална.

— Надявам се ефектът от инжекцията да не е бил много силен. С времето организмът привиква и успокоителните не му действат.

— Чувствам се добре.

— Снощи говорихме за… спомняш си какво ме помоли, нали?

— Отлично си спомням.

Зедка я хвана за ръка и тръгнаха заедно между оголелите дървета в двора. Зад стените се виждаше планината, забулена в облаци.

— Студено е, но утрото е красиво — каза Зедка. — Странно, ала никога не ме е обземала депресия в дни като този — облачни, сиви, студени. Когато времето беше такова, чувствах, че природата е в хармония с мен, изразява душата ми. И обратното, когато се покажеше слънцето, а децата излизаха да играят на улицата и всички се радваха на хубавия ден, аз се чувствах много зле. Струваше ми се, че е несправедливо цялото това изобилие да бъде изложено на показ, а аз да не мога да се възползвам.

Вероника внимателно се освободи от ръката на жената. Не понасяше физически контакти.

— Прекъсна мисълта си. Говореше за молбата ми.

— Тук има една група… Мъже и жени, които отдавна биха могли да бъдат изписани и да си отидат вкъщи, но не искат да излязат оттук. Поради много причини. Във „Вилет“ не е толкова лошо, колкото се говори, въпреки че не е и петзвезден хотел. Тук вътре всички могат да казват това, което мислят, без никой да ги критикува: нали са в лудница в края на краищата… По време на държавните инспекции тези мъже и жени се държат така, сякаш степента на лудостта им е опасна за околните, тъй като някои от тях са на държавна издръжка. Лекарите знаят за това, но като че ли съществува негласно нареждане от страна на собствениците нещата във „Вилет“ да не се променят, защото има незаети легла.

— Те могат ли да ми намерят хапчета?