Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 42

Керът вдигна зашеметената си глава.

— Къде сме? — попита той.

— На път за вкъщи — отвърна сержантът. Вдигна очи към издълбаната, проядена от червеи и насечена с нож табела над главите им. — Просто слизаме по, слизаме по, слизаме по… — той примижа, — Улицата на влюбените.

— Улицата на влюбените не е по пътя за вкъщи — изломоти Ноби. — Не ни трябва да вървим по Улицата на влюбените, това е в „Сенките“. Имаш да вземаш да тръгнем по Улицата на влюбените…

Настъпи един трескав миг, в който осъзнаването свърши ледената работа на здравия нощен сън и на няколко чаши силно кафе. И тримата, по мълчаливо съгласие, се скупчиха около Керът.

— Какво ще правим, Капитане? — попита Колън.

— Ъъ. Бихме могли да викаме за помощ — несигурно каза капитанът.

— Какво, тук ли?

— Имаш право…

— Мисля, че сигурно сме свили наляво от Сребърната улица, вместо надясно — потрепери Ноби.

— Е, това е грешка, която никога няма да повторим — каза капитанът. После съжали, че го е казал. Чуха стъпки. Някъде отляво се чу кикотене.

— Трябва да образуваме квадрат — каза капитанът. Всички се опитаха да образуват точка.

— Ей! Какво беше това? — попита Сержант Колън.

— Кое?

— Ето го пак. Нещо като търкане на кожа.

Капитан Ваймс се опита да не мисли за качулки и удушаване с клуп.

Той знаеше, че съществуват много богове. Съществуваше бог за всеки занаят. Имаше бог на просяците, богиня на курвите, бог на крадците, може би дори и бог на убийците.

Зачуди се дали някъде в този огромен пантеон не съществуваше и бог, който ще се смили над здраво притиснатите и кажи-речи невинни, съблюдаващи прилагането на закона стражи, които съвсем определено се канеха да умрат.

Най-вероятно няма такъв, помисли си с горчивина. Нещо такова не беше достатъчно стилно за боговете. Я се опитай да хванеш някой бог, дето го е грижа за нещастно копеле, дето се бъхти за по няколко долара на месец. Никога! Боговете се надпреварваха за ония хитри кучи синове, чиято идея за тежка работа се свеждаше до изчегъртването на Рубиненото око на Царя Стоножка от очната му ябълка, а не за някакъв си мухльо, дето трамбова паветата всяка нощ…

— По-скоро нещо хлъзгаво — каза сержантът, който обичаше да изяснява нещата.

И после се чу шум…

…може би вулканичен шум, или звукът от врящ гейзер, но при всички случаи дълъг, сух ревящ звук като меховете в ковачниците на Титаните…

…но той не беше толкова страшен, колкото светлината, синьо-бяла и от онази, която отпечатва формата на кръвоносните съдове по очните ти ябълки върху задната вътрешна повърхност на черепа ти.

И двете продължиха стотици години, после спряха след миг.

Последвалата тъмнина се изпълни с морави образи и щом ушите възобновиха способността си да чуват — със слабо пращене на препечена тухла.

Известно време стражите не помръднаха.

— Тъй, тъй — тихо каза капитанът. След още една пауза той каза много ясно, като всяка съгласна се закотвяше точно на мястото си: