Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 39

— Мисля, че трябва да му донесеш да пийне нещо, Сержант — каза той.

— Дасър.

— Донеси и на мен едно.

— Дасър.

— Вземи и за себе си, ако искаш.

— Дасър.

— А ти, Ефрейтор, би ли… какво правиш?

— Претърсвамтелатасър — бързо отвърна Ноби, докато се изправяше. — За уличаващи доказателства и прочее.

— В кесиите им?

Ноби скри ръце зад гърба си.

— Човек никога не знае, сър.

Сержантът беше открил една като по чудо оцеляла бутилка с алкохол в развалините и изля по-голямата част от съдържанието й между устните на Керът.

— К’во ще правим с всичко това, Капитане? — попита той през рамо.

— Нямам ни най-малка представа — каза Ваймс и седна. Затворът на Стражата беше голям точно колкото да побере шестима много дребни човека, каквито бяха обикновено единствените, подлежащи на прибиране в него. Докато тези…

Той отчаяно се огледа наоколо. Тук беше Норк „Набиващият на колове“, проснат под една маса, който гълголеше нещо неразбираемо. Тук беше Големият Хенри. Тук беше и Грабещия Симънс, един от най-страшните кавгаджии по баровете из целия град. Общо взето, тук имаше достатъчно хора, покрай които човек за нищо на света не би искал да е, щом дойдат на себе си.

— Бихме могли да им прережем гърлата, сър — рече Ноби, ветеран от двайсетина бойни полета, малко след като битките по тях бяха свършили.

Той беше открил един участник в сражението в несвяст, който горе-долу отговаряше по размер, и замислено му сваляше ботушите, които изглеждаха съвсем нови и почти точния номер.

— Това би било съвършено погрешно — каза Ваймс. Той не беше сигурен как точно човек прерязваше нечие гърло. Никога досега не му се беше удавал подобен случай.

— Не — каза той. — Мисля, че може би ще ги пуснем да си ходят с предупреждение.

Изпод пейката долетя стон.

— Освен това — продължи бързо, — трябва възможно най-скоро да пренесем падналия ни другар на някое безопасно място.

— На място казано — рече сержантът и сръбна от шишето, колкото да си успокои нервите.

Двамата успяха да повдигнат Керът помежду си и да насочат треперещите му крака нагоре по стълбите. Ваймс, който едва удържаше на тежестта, се огледа за Ноби.

— Ефрейтор Нобс — грубо извика той, — защо риташ хората, когато са паднали?

— Така е най-безопасно, сър — отвърна Ноби.

На Ноби много отдавна му бяха казали, че трябва да се бие честно и почтено и да не удря падналия си противник, но той обмисли творчески проблема може ли тези правила да се прилагат от някой, дето е висок четири стъпки и притежава мускулния тонус на еластичен бинт.

— Ами, престани. Искам да предупредиш престъпниците — каза капитанът.

— Как, сър?

— Ами… — Капитан Ваймс млъкна. Да пукне, ако знаеше. — Просто го прави — сопна се.-Предполагам, че не съм длъжен да ти казвам всяко нещо!

Ноби остана сам най-горе на стълбището. Едно общо мърморене и пъшкане откъм пода подсказваше, че хората започват да идват в съзнание. Ноби помисли бързо. Размаха предупредително пръст, мек като кашкавал.

— Нека това да ви е за урок — каза той. — Да не го правите отново.