Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 178

— От вас ли, сър? — тихо попита Ваймс.

— О, да. Ние сме единствените, които знаем как да накараме нещата да станат. Нали разбираш, единственото нещо, в което добрите хора са добри, е да отхвърлят лошите хора. И ти си добър в това, гарантирам ти го. Но проблемът е, че то е единственото нещо, в което сте добри. Единия ден камбаните бият и лошият тиранин е паднал, а на следващия вече всички са седнали да се оплакват, че откак тиранинът е паднал, никой не извозва боклука. Защото лошите хора знаят как да планират. Това е част от спецификацията, както можеш да се изразиш. Всеки лош тиранин има план как да владее света. На добрите хора това май не им се удава.

— Може би. Но вие грешите по отношение на останалите! — каза Ваймс. — То е само защото хората се страхуват и…

Млъкна. Прозвуча му адски неубедително, дори и на самия него. Сви рамене.

— Те са просто хора. Те просто правят онова, което правят хората. Сър.

Лорд Ветинари му се усмихна дружелюбно.

— Разбира се, разбира се. Сигурно го вярваш и аз ценя това. Иначе щеше да се побъркаш. Иначе би си помислил, че стоиш върху тънък като перце мост над бездната на Ада. Иначе самото съществувание би било една мрачна агония и единствената надежда би била, че няма живот след смъртта. Разбирам те напълно. — Той погледна към писалището си, после въздъхна. — А сега има толкова много неща за вършене. Страхувам се, че горкичкият Уанз беше добър слуга, но некадърен господар. Така че можеш да си вървиш. Наспи се добре. О, и да не забравиш да си доведеш хората утре. Градът трябва да им засвидетелства признателността си.

— Трябва да направи какво? — попита Ваймс.

Патрицият се вгледа в един свитък. Гласът му вече беше придобил отчуждения тон на човек, който организира, планира и контролира.

— Признателността си. След всяка величествена победа трябва да има герои. Съществено важно е. Тогава всички ще знаят, че всичко е било направено, както трябва.

Той хвърли поглед към Ваймс над ръкописа.

— Всичко е част от естествения ход на нещата.

След малко той си отбеляза на няколко пъти нещо с молив върху хартията пред себе си и вдигна очи.

— Казах, че можеш да си вървиш.

Ваймс се спря на вратата.

— Вярвате ли във всичко това, сър? В безкрайното зло и абсолютната чернота?

— Наистина, наистина — отвърна Патрицият, като прелисти страница. — Това е единственото логично заключение.