Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 177

— Не е моя, сър. На Волнонаемен полицай Керът е, сър.

— Волно?…

— Аз, сър, ваша милост — каза Керът и отдаде чест.

— А!

Патрицият бавно заобръща острието, заковал поглед в него като омагьосан. Ваймс усети как въздухът се сгъстява, сякаш историята се скупчваше около тази една точка, но да пукнеше, ако можеше да се сети защо. Това беше една от онези точки, където Панталоните на Времето се раздвояваха, и ако не внимаваше човек, можеше да влезе в погрешния крачол…

Уанз се вдигна в един свят от сенки, а в съзнанието му се изливаше ледено объркване. Но единственото, за което можеше да мисли в момента, беше високата, закачулена фигура, надвесена над него.

— Аз пък си мислех, че всички вие сте мъртви — промълви той. Беше необичайно тихо, а цветовете около него изглеждаха избелели и приглушени. Нещо съвсем не беше наред. — Ти ли си това, Брат Пазачо на Портата? — опита той.

Фигурата посегна.

— МЕТАФОРИЧНО КАЗАНО — каза тя.

…а Патрицият подаде сабята на Керът.

— Браво, млади момко — каза той. — Капитан Ваймс, предлагам да дадете почивка на хората си до края на деня.

— Благодаря ви, сър. Окей, момчета. Чухте негова светлост.

— Но не и ти, Капитане. Трябва да си поговорим малко.

— Да, сър? — невинно попита Ваймс.

Стражите се измъкнаха навън, поглеждайки към Ваймс със състрадание и тъга.

Патрицият се приближи до края на пода и погледна надолу.

— Горкият Уанз — каза той.

— Да, сър. — Ваймс се втренчи в стената.

— Но бих предпочел, ако беше останал жив, обаче.

— Сър?

— Заблуден, да, но полезен човек. Главата му можеше да ми е от полза по-нататък.

— Да, сър.

— Останалото, разбира се, можеше да изхвърлим.

— Да, сър.

— Това беше шега, Ваймс.

— Да, сър.

— Той никога не схвана идеята за тайните проходи, да ти кажа.

— Не, сър.

— Онова младо момче. Керът, така ли го нарече?

— Да, сър.

— Усърдно момче. Харесва ли му в Стражата?

— Да, сър. Чувства се като у дома си, сър.

— Ти ми спаси живота.

— Сър?

— Ела с мен.

Той тръгна напето през разрушения дворец, а Ваймс го следваше по петите, докато не стигнаха до „Продълговатия Кабинет“. Беше доста подреден. Беше се отървал при опустошенията единствено с допълнителен пласт прах. Патрицият седна и изведнъж всичко беше така, сякаш никога не е напускал. Ваймс се зачуди дали наистина го беше правил.

Взе сноп хартия и го изтръска от мазилката.

— Тъжно — каза той. — Лупин беше такъв акуратен човек.

— Да, сър.

Патрицият събра ръце и погледна Ваймс над тях.

— Нека те посъветвам нещо, Капитане.

— Да, сър?

— Може да ти помогне да разбереш поне малко света.

— Сър.

— Вярвам, че животът ти се струва такъв голям проблем, защото си мислиш, че съществуват добрите хора и лошите хора — каза той. — Грешиш, разбира се. Съществуват, винаги и само, лошите хора, но някои от тях са на противната позиция.

Махна с тънката си ръка по посока на града и се приближи до прозореца.

— Огромно, бушуващо море от зло — каза той почти със собственическо чувство. — По-плитко на някои места, разбира се, но по-дълбоко, о, толкова по-дълбоко на други. Но хора като теб сглобяват малки салове от правила и неопределени добри намерения и казват: „Това е обратното, това ще възтържествува най-накрая. Удивително!“ — Той тупна доброжелателно Ваймс по гърба. — Там долу — продължи, — има хора, които ще последват който и да било дракон, ще почитат всеки бог, ще пренебрегнат всяка неправда. Всичкото поради някаква банална, делнична лошотия. Не истински възвишената, творческа гадост на великите грешници, а някаква масово произведена тъмнина на душата. Грях, може би ще кажеш ти, без и следа от оригиналност. Те приемат злото, не защото казват „да“, а защото не казват „не“. Съжалявам, ако това те обижда — потупа капитана по рамото, — но всички вие, мойто момче, наистина имате нужда от нас.