Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 17

Поне майка му така се беше изразила за него. Най-отгоре на листа определено имаше кръст, който изглеждаше много важен, но подписът гласеше нещо като „Лупин Заврънкулка, Секр’р, дп“.

Дори и да не беше подписано от самия Патриций, със сигурност беше написано от някой, който работеше за него. Или пък в същата сграда. Може би Патрицият поне беше научил за писмото. В най-общи линии. Не това писмо, вероятно, но сигурно той знаеше за съществуването на писма по принцип.

Керът крачеше непоколебимо надолу по планинските пътеки, обезпокоявайки рояци земни пчели. След известно време извади сабята от ножницата и замахна за проба срещу няколко провинили се дънера и незаконни туфи гръцка коприва.

Варнеши седеше вън пред колибата си и нижеше сушени гъби на канап.

— Здравей, Керът — каза той и го поведе вътре в колибата. — Нетърпелив си за града, а?

Керът обмисли това както подобава.

— Не.

— Имаш си едно на ум, така ли?

— Не. Просто вървях — призна чистосърдечно Керът. — За нищо особено не мислех.

— Баща ти даде сабята, нали? — попита Варнеши, докато тършуваше по една зловонна лавица.

— Да. И вълнена жилетка да ме закриля срещу настинки.

— А! Да, понякога ставало много влажно там долу, така съм чувал. Закрила. Много е важно. — Той се обърна и добави с драматичен глас: — Това принадлежеше на пра-прадядо ми.

Беше странно, наподобяващо полусфера устройство, заобиколено от каишки.

— Това някакъв вид прашка ли е? — попита Керът, след като го поразгледа в учтиво мълчание.

Варнеши му каза какво е.

— Предница на панталон като за риболов? — рече Керът, озадачен.

— Не. Това е за борбата — смутолеви Варнеши. — Трябва да я носиш непрекъснато. Предпазва ти най-важните органи, тъй де.

Керът я изпробва.

— Малко ми стяга, Г-н Варнеши.

— Това е, защото не трябва да си я слагаш на главата, ясно ли ти е.

Обясни още малко, за все по-нарастващо объркване на Керът, последвано от ужас.

— Пра-прадядо ми обичаше да казва — довърши Варнеши, — че ако не била тя, днес нямало да ме има.

— Какво е искал да каже с това?

Варнеши отвори и затвори няколко пъти уста.

— Нямам ни най-малка представа — рече омаломощено.

Както и да е, срамотното нещо сега лежеше на дъното на раницата на Керът. Джуджетата гледаха да си нямат много вземане-даване с такива неща. Ужасният предпазител представяше поглед върху свят, толкова чужд, колкото и обратната страна на луната.

Беше получил и друг един подарък от Г-н Варнеши. Малка, но много дебела книга, подвързана в кожа, която с течение на годините беше заприличала на дърво.

Казваше се: „Законите и Военните Порядки в Градовете Анкх и Морпорк.“

— И тя принадлежеше на пра-прадядо ми — каза той. — Това е, което Стражата трябва да знае. Трябва да знаеш всички закони — хрисимо добави той, — за да си добър офицер.

Може би беше редно Варнеши да си припомни това, че в целия живот на Керът никой никога не го беше излъгал нито веднъж, нито пък му беше дал нареждане, което той не се предполагаше да изпълни в буквалния смисъл на думата. Керът пое тържествено книгата. Никога и през ум не би му минало, че ако ще е офицер от Стражата, той ще е нещо друго, освен добър офицер.