Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 16

Взимат само най-добрите, така беше казал Варнеши. Един страж трябва да бъде изкусен боец и чист в мислите, думите и делата си. От дълбините на наследствения си запас от шеги, старецът беше измъкнал приказки за среднощни гонитби по покривите на лунна светлина, а така също и страхотни битки със злодеи, които, естествено, пра-прадядо му беше спечелил, въпреки че е бил значително превъзхождан по брой.

Керът трябваше да признае, че това звучи далеч по-добре от работата в мината.

След кратък размисъл царят написа едно писмо до управителя на Анкх-Морпорк, като почтително го молеше Керът да бъде взет предвид за място сред цвета на града.

В тази мина рядко се пишеха писма. Работата спря и целият род насяда в кръг в почтително мълчание, докато перото му скърцаше по пергамента. Леля му беше изпратена до Варнеши да го помоли с хиляди извинения дали не би могъл да благоволи да им даде малко восък. Сестра му беше изпратена пък долу в селото да попита г-жа Гарлик — вещицата, как се завършва писането на препоръка.

Бяха минали месеци.

И тогава се получи отговор. Беше доста омърлян, тъй като пощата в Планините Рамтоп обикновено се връчваше на някой произволен, който се отправяше най-общо в кажи-речи приблизително същата посока. И освен това беше доста кратък. Пишеше направо, че молбата е приета и той да се представи незабавно за започване на служба.

— Просто така? — попита Керът. — Аз пък си мислех, че ще има проверки и пр. Да видят дали съм подходящ.

— Ти си мой син — отвърна царят. — Аз им го казах, нали разбираш. Съвсем логично е да си подходящ. Може би си от офицерско тесто.

Той беше измъкнал една торба изпод стола си, потършува из нея и връчи някакво дълго парче метал на Керът — по-скоро сабя, отколкото коса, ама не много.

— Това по право ти принадлежи. Когато открихме… каруците, това беше единственото останало нещо. Разбойниците, нали разбираш. Само между нас да си остане… — той направи знак към Керът да се приближи, — занесохме го на една вещица да я погледне. Да не би да е магическа. Но не е. Възможно най-немагическата сабя, която някога е виждала, тъй каза вещицата. Обикновено притежават малко, така де, тъй като това е като магнетизъм, предполагам. Но е добре балансирана.

Той му я подаде.

Порови още малко.

— А сега, ето ти и това. — Той вдигна една риза. — Тя ще те закриля.

Керът внимателно я пое. Беше направена от вълната на рамтопска овца, която имаше цялата топлина и мекост на свинска четина. Беше една от легендарните вълнени жилетки на джуджетата, от онези, дето се нуждаят от панти.

— От какво да ме закриля? — попита той.

— Настинка и т.н. — отвърна царят. — Майка ти казва, че трябва да я носиш. И, ъ-ъ… това ме подсеща. Г-н Варнеши каза, че би искал да се отбиеш при него като слизаш от планината. Имал нещо за теб.

Майка му и баща му махаха, докато не се скри от погледа им. Минти не го изпрати. Странна работа. Тя като че го отбягваше напоследък.

Беше взел сабята, метна я на гръб, със сандвичи и чисто бельо в торбата, и със света, малко или много, в краката му. В джоба си носеше знаменитото писмо от Патриция, човекът, който управляваше големия, чуден град Анкх-Морпорк.