Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 12

Това не е заради косата му, която баща му винаги беше подстригвал къса поради Хигиенни съображения. А поради формата му.

Това е от онзи вид заострена форма, която едно момче придобива чрез чист живот, здравословна храна и хубав планински въздух в мощни дробове. Когато извие раменните си мускули, останалите мускули първо трябва да им направят място.

Освен това той носи сабя, дадена му при загадъчни обстоятелства. Много загадъчни обстоятелства. Изненадващо, но около тази сабя има нещо много неочаквано. Тя не е вълшебна. Няма си име. Когато я развърти, човек не го обзема чувството за сила, а просто получава мазоли. Би могъл да си помислиш, че е сабя, която толкова много е била използвана, че е престанала да бъде нещо друго, освен сабя в концентриран вид, дълго парче метал с много остри краища. А и няма никакво предопределение, изписано на нея. На практика, всъщност, тя е уникална.

Гръмотевица изтрещя.

Канавките на града изгълголиха тихичко, щом боклуците от нощта бяха понесени нататък, като в някои случаи протестираха слабо.

Когато стигна до полегналата фигура на Капитан Ваймс, водата се отклони и потече в два потока покрай него. Ваймс отвори очи. Последва един миг на празно спокойствие, преди споменът да го тресне като лопата.

Беше се оказал лош ден за Стражата. Като начало, бяха погребали Херберт Гаскин. Горкият стар Гаскин. Той бе нарушил едно от фундаменталните правила на стражника. Не беше от правилата, дето някой като Гаскин можеше да ги наруши втори път. И така, бяха го положили в прогизналата земя, докато дъждът барабанеше по ковчега, и нямаше никой, който да го оплаче, освен тримата оцелели членове на Нощната Стража — най-презряната група хора в целия град. Сержант Колън беше облян в сълзи. Горкият стар Гаскин.

Горкият стар Ваймс, помисли си Ваймс.

Горкият стар Ваймс, тук в канавката. Но точно тук той се сепна. Горкият стар Ваймс, дето водата му влиза под нагръдника. Горкият стар Ваймс, дето гледа как остатъкът от съдържанието на канавката се извлича покрай него. Сигур’ дори и горкият стар Гаскин е по-добре сега.

Я да видим… тъй, беше си тръгнал след погребението и се беше напил. Не, не напил, някаква друга дума беше, свършваше на „оил“. Напоил, това беше. Защото целият свят, изкривен и обърнат наопаки, като огънато огледало, идваше отново на фокус, само ако го погледнеше човек през дъното на бутилката.

Сега нещо друго, какво беше то?

О, да. Нощ. Време за дежурство. Не и за Гаскин, обаче. Трябва да наеме нови момчета. Така или иначе, идваше ново попълнение, не беше ли така? Някакъв селяндур от майната си. С писмо. Някакъв майчин син от село…

Ваймс се предаде и се строполи долу. Канавката продължи да клокочи.

А над него светлите букви пращяха и трепкаха в дъжда.

Не само чистият планински въздух бе допринесъл за огромната физика на Керът. Това, че отрасна в златна мина, ръководена от джуджета, и работеше по дванайсет часа на ден, като избутваше колички на повърхността, трябва да беше помогнало.