Читать «Френски акцент» онлайн - страница 209

— Майко мила!

— Марино трябва на всяка цена да се заеме със случая! — отсякох аз, сякаш имах право.

— И какво казахте? Искате да съобщим на обществеността, че издирваме човек с косми по цялото тяло и остри зъбки? Искате да отприщим паника, каквато градът ни не помни? — не можеше да си поеме дъх той.

— Успокойте се. Моля ви.

Сложих пръсти върху врата му и му премерих пулса. Сърцето му биеше като обезумяло, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Отведох Харис в хола и го сложих да седне. Занесох му чаша вода и му разтърках раменете, като се мъчех да го успокоя и да му внуша да не се притеснява, докато той най-сетне се поокопити и отново започна да диша нормално.

— Не се подлагайте на това напрежение — предложих му аз. — Марино би трябвало да поеме разследването на случаите, вместо по цяла нощ да обикаля в униформа улиците. Бог да ви е на помощ, ако не възложите на него убийствата. Бог да е на помощ на всички нас.

Харис кимна. Изправи се и бавно се върна на вратата на спалнята, където се бе разиграла ужасната трагедия. Марино вече оглеждаше дрешника.

— Капитан Марино! — повика го Харис.

Марино спря и погледна войнствено шефа си.

— Поеми случая — рече му Харис. — И ми кажи, ако имаш нужда от нещо.

Както беше с ръкавиците, Марино продължи да мести полите върху закачалките.

— Искам да говоря с Андерсън — каза той.

40.

Лицето на Рене Андерсън беше изопнато, очите й бяха изцъклени като стъклото, през което тя гледаше как санитарите пренасят покрай нея с носилката изкормения труп на Даян Брей и го товарят на камионетката. Още валеше дъжд.

Досадните като мухи репортери и фотографи бяха заели стартови позиции и се бяха вторачили в нас с Марино, когато отидохме при патрулния автомобил. Марино отвори вратата откъм Андерсън и надзърна вътре.

— Трябва да си побъбрим — рече на полицайката.

Уплашените й очи се стрелнаха от него към мен.

— Слизай — подкани Марино.

— Нямам какво да й казвам — отвърна Андерсън, все така извърнала очи към мен.

— Но докторката май е на друго мнение — подметна Марино. — Слизай де. Хайде. Не ме карай да ти помагам.

— Не искам да ме снимат — възкликна тя, ала вече беше късно.

Фотоапаратите защракаха от всички посоки, насочени към нея като дъжд от стрели.

— Скрий си лицето под якето, нали си виждала как го правят по телевизията — рече доста ехидно Марино.

Отидох при колата на моргата, за да поговоря със санитарите, които вече затваряха задната врата.

— Щом стигнете — наредих им, докато дъждът се стичаше по мократа ми коса и по лицето, — повикайте охраната и с нея закарайте трупа в хладилника. Свържете се с доктор Филдинг, той да ръководи всичко.

— На всяка цена, госпожо.

— И не говорете за това с никого.

— Гроб сме.

— Този път наистина внимавайте. На никого нито дума — предупредих ги аз.