Читать «Френски акцент» онлайн - страница 202

— По-нататък не мога да мина — казах на Марино.

— Ей сега ще го уредим — отвърна той и отвори вратата.

Слезе в силния дъжд и отиде при радиоколата на моравата пред къщата на Брей. Човекът зад волана смъкна стъклото на прозореца и има глупостта да пъхне микрофон току под носа на Марино.

— Разкарай се! — подвикна му той заканително.

— Капитан Марино, можете ли да потвърдите, че…

— Казах ти, разкарай я тая таратайка оттук. И по-чевръсто!

Гумите се завъртяха и изпод тях се разлетяха кал и трева. Човекът спря колата насред улицата и Марино изрита задната гума.

— Ти от дума не разбираш ли, разкарай се! — заповяда отново.

Автомобилът се дръпна нататък с чистачки, които се стрелкаха лудешки по предното стъкло. Спря на моравата през две къщи. Докато свалях служебния куфар от багажника, дъждът ме шибаше в лицето, а вятърът ме блъскаше досущ силна ръка.

— Дано последният ти изблик от любезности не бъде излъчен по някоя радиостанция — казах на Марино, щом отидох при него.

— Кой, дявол го взел, разследва тая работа?

— Надявам се, ти — рекох му и навела глава, забързах нататък.

Марино ме сграбчи за ръката. На алеята пред къщата се мъдреше тъмносин автомобил марка „Форд Контур“. Зад него бе спряла и полицейска кола с двама полицаи в нея — единият отпред, вторият отзад, заедно с Андерсън, която изглеждаше ядосана, клатеше глава и мърмореше нещо.

— Доктор Скарпета! — подвикна телевизионен репортер, който, следван по петите от операторите, ми се изпречи на пътя.

— Позна ли нашата количка под наем? — изшушука Марино, по чието лице се стичаше вода, и се извърна към тъмносиния форд с познатия регистрационен номер АДД-7112.

— Доктор Скарпета!

— Нямам какво да ви съобщя.

Минахме покрай патрулната кола, Андерсън дори не ни погледна.

— Можете ли да кажете… — знаеха си своето репортерите.

— Не мога — троснах се и забързах нагоре по стълбите.

— Капитан Марино, чухме, че някой е повикал полицията.

Дъждът продължаваше да плющи, чуваше се тътенът на запалени двигатели. Пъхнахме се под жълтата полицейска лента, с която бе опасана верандата. Най-неочаквано вратата се отвори и един полицай — казваше се Бътърфийлд, ни пусна вътре.

— Радвам се да ви видя — рече ни той. — Мислех, че си в отпуска — обърна се полицаят към Марино.

— Прав си, някои хора се опитаха да ме пратят във вечна отпуска.

Сложихме си ръкавици, а Бътърфийлд затвори вратата подире ни. Лицето му беше напрегнато, той се озърташе притеснено.

— Кажи сега какво става — подкани Марино и огледа антрето и хола.

— Обадили са се в полицията от уличен телефон на две крачки оттук. Идваме и ето какво заварваме. Някой я е пребил от бой — каза Бътърфийлд.

— Нещо друго? — попита Марино.

— Сексуално насилие. Май има и обир. Портмонето е запокитено на пода, в него няма пари, всичко в дамската чанта е извадено. Внимавайте къде стъпвате — предупреди той, сякаш за пръв път се озовавахме на местопрестъпление.

— Мале, тая не си е знаела парите — изцъка Марино и огледа много скъпото обзавеждане в много скъпия дом на Брей.