Читать «Френски акцент» онлайн - страница 17

— Марино! — възкликнах уплашено — не можех да се ориентирам. — Марино!

Изключих дъговата лампа и махнах очилата, за да виждам.

— Да ти се не види, копелдак с копелдак! — провикна се той, сякаш го е ухапала змия.

Лежеше възнак на пода и се мъчеше да отмести кашоните, паднали отгоре му. Пластмасовото кошче за боклук бе политнало във въздуха. Приклекнах и се надвесих над Марино.

— Не мърдай — разпоредих се. — Стига си се гърчил, нека първо проверим дали всичко си е на мястото.

— Божичко! Ами сега! Цялата тая гадост полепна по мен! — изкрещя той паникьосан.

— Боли ли те някъде?

— Майко мила, драйфа ми се. Божке ле!

Скочи на крака и закрета към изхода, като пътем събаряше още и още кашони. Чух го как повръща. Изпъшка и повърна още веднъж.

— Сега ще ти олекне — успокоих го.

Той смъкна с рязко движение бялата риза — пак запъшка и се задави, докато изхлузваше ръкавите. Остана по фланелка, а униформената риза намачка на топка и я запокити вън от контейнера.

— Ами ако тоя хубостник е болен от СПИН? — завайка се Марино и гласът му отекна като среднощна камбана.

— Не бой се, няма да пипнеш СПИН точно от този тук — рекох му.

— Ох, ще си изповръщам червата — задави се пак той.

— Мога да приключа и сама, Марино — казах му.

— Чакай малко, ей сега ще се оправя.

— Я намери някъде душ.

— И само да си посмяла да ме издадеш — предупреди ме той. Досетих се, че има предвид Андерсън. — Знаеш ли, с този фотоапарат можеш да изкараш добри пари.

— Не се и съмнявам.

— Какво ли ще направят със снимките?

— Дали санитарите са дошли с колата да вдигнат трупа? — попитах го.

Той извади преносимата радиостанция.

— Божичко! — пак се задави Марино.

Избърса с припрени движения радиостанцията отпред о крачола на панталона, задави се, изхрачи се и се изплю.

— Тук патрул номер девет — каза на въздуха, като държеше радиостанцията на цели две педи разстояние.

Днес в диспечерския пункт дежурна беше жена. Долових в гласа й сърдечност и се изненадах. Диспечерите и телефонистките в полицията почти винаги запазваха самообладание и не проявяваха чувства, колкото и спешен да беше случаят.

— Сто и пет, Рене Андерсън — рече Марино. — Не й знам номера. Предай й, че ще й бъдем признателни, ако прати ония с колата да вдигнат трупа.

— Знаете ли от коя служба е колата?

— Ей, докторке — провикна се Марино. — Как се казва службата?

— Общ транспорт.

Марино съобщи името и допълни:

— Ало, ако Андерсън случайно е сто и две, сто и десет или сто и седем, или ако трябва ние да я стотваме, обадете ми се.

Цяла гмеж ченгета се включиха начаса и огласиха всичко наоколо със смях.

— Сто и четири — рече диспечерката.

— Какво толкова им каза, че получи такива овации? Знам, че десет седем вече не е на работа, но останалото не го разбрах.

— Казах й да ми съобщи, ако Андерсън е със слаб сигнал или дава свободно, та да се облажим и ние.

— Нищо чудно, че не може да те гледа.

— Остави я тая пикла.

— Да знаеш случайно какво е станало с оптичния кабел? — попитах го.

— Беше в ръката ми — отвърна той.