Читать «Френски акцент» онлайн - страница 14

Едвам си поемаше дъх в ризата с къс ръкав, закопчана чак до последното копче, и вратовръзката. Шкембето му бе увиснало над колана на тъмносините униформени панталони и коравия кожен колан, на който висяха пистолетът марка „Зиг зауер“, белезниците, резервният пълнител, спреят и всичко останало. Беше червен като рак. Бе плувнал в пот, очите му не се виждаха зад тъмните очила марка „Оукли“.

— Трябва да поговорим — рекох му.

Опитах се да го издърпам настрани, той обаче не се помръдваше. Извади пакета „Марлборо“, с който не се разделяше, чукна го и издърпа цигара.

— Какво ще кажеш за новите ми дрешки? — попита ме той ехидно. — Заместник-шефката Брей реши, че няма да е зле да ме премени.

— Марино, не си нужен тук — разфуча се Андерсън. — Всъщност дори си мисля, че хич няма да ти е приятно, ако се разчуе, че изобщо ти е хрумнало да се мъкнеш тук.

— За теб съм капитан Марино — изсъска той през валмата цигарен дим. — И си мери приказките, сладурче, понеже не знаеш с кого си имаш работа.

Шоу наблюдаваше тази груба размяна на обиди, без да пророни и дума.

— Според мен вече не наричаме полицайките „сладурчета“ — тросна се Андерсън.

— Предстои ми да оглеждам труп — намесих се аз.

— Трябва да минем през склада, за да стигнем при контейнера — каза Шоу.

— Да вървим! — подканих.

Директорът на пристанището ни заведе с Марино при склад с врата към водата. В огромното здрачно задушно помещение се носеше възсладката миризма на тютюн. Хиляди увити в зебло бали бяха наредени по дъсчени скари, виждаха се и камари пясък и други материали за легиране на стомана, машинни части, предназначени, както пишеше по етикетите върху сандъците, за Тринидад.

В другия край, при товарния док, се мъдреше и контейнерът. Колкото повече приближавахме, толкова по-силна ставаше и миризмата. Спряхме при жълтата лента, с която бе препречен отвореният вход на контейнера. Тук вонята вече бе непоносима, сякаш бе изместила и последната молекулка кислород, и аз наредих на сетивата си да не изразяват мнение. Вече бяха започнали да се трупат мухи, които жужаха зловещо със звук, наподобяващ пуснато до дупка самолетче играчка с дистанционно й управление.

— Имаше ли мухи, когато отворихте контейнера? — поинтересувах се аз.

— Имаше, но не чак такива рояци — отвърна Шоу.

— Доближавали ли сте се до контейнера? — попитах, тъкмо когато Марино и Андерсън ни настигнаха.

— Да, при това доста — потвърди директорът.

— А някой влизал ли е вътре? — поинтересувах се, за да съм сигурна.

— Никой, уверявам ви — рече Шоу. Още малко и щеше да се задави от смрадта.

Марино обаче сякаш изобщо не я усещаше. Извади поредната цигара, размачка я и щракна със запалката.

— Е, Андерсън, да се надяваме, че няма да се натъкнем на някое животно — подметна той. — Все пак не си влизала вътре, нищо чудно да е някое по-едричко псе, пъхнало се незабелязано в контейнера. Тогава вече ще станем за смях и на кокошките — да викаме докторката и журналистите колкото да установим, че някой пристанищен помияр се е намърдал вътре и сега се разлага, горкият.