Читать «По границите на Далечния запад» онлайн - страница 7

— Сигурно, господин Девандел. Тия говеда ни лъжат. По-добре да свършим, тъй като бурята престана и луната отново е изгряла. Да го застреляме, преди да ни е побегнал, а момичето ще задържим с нас.

Полковникът, който бе командувал множество екзекуции, погледна някак уплашено съветника си.

— Да го застреляме ли! — продължи той с глух и изменен глас. — А ако ти кажа, Джон, че се колебая?

— Интересува ли ви този младеж?

— Не знам, но в себе си чувствувам странно вълнение, което не бих могъл да ти обясня.

— Нямате право да го помилвате.

— Знам, за съжаление; ние водим война на унищожение.

— Да командувам ли аз?

— Да… да… не желая да присъствувам на смъртта му — рече полковникът задъхано.

— След една минута всичко ще бъде свършено — отвърна съветникът и даде знак на двамата трапери. Те здраво завързаха ръцете на индианеца отзад и го изведоха от палатката.

От височината на прохода задуха студен вятър и зашумя в дълбокото му ждрело.

Петдесетте човека, съставляващи експедициония корпус, бяха се стекли, за да присъствуват на екзекуцията.

Джон Максим нареди да закарат осъдения при изхода на прохода и да го завържат за една скала, която приличаше на вкаменено дърво.

— Няма ли какво друго да кажеш? — попита го.

Нощна Птица се усмихна презрително и съсредоточи цялото си внимание върху Минехаха, която се бе спряла на десет крачки от него, запазвайки страховито спокойствие.

Шест войника се бяха строили пред младия войн с насочени пушки.

— Да свършваме бързо — рече съветникът. — Отведете момичето.

Траперът Хари издърпа Минехаха. Почти в същия миг отекнаха шест изстрела, последвани от седми — този на Джон Максим.

Младият боец бе застрелян без да има време да издаде дори един вик.

— Всички в лагера! — заповяда Максим.

Канеха се да се приберат в колите, когато откъм прохода се чу високо цвилене и великолепният кон на индианеца изплува от сянката, появявайки се на лунната светлина.

— Виж ти! — възкликна Хари. — Значи не е умрял! Красивото животно остана изправено за няколко мига, после рухна на земята, като изцвили звучно за последен път. Умря като младия войн, който го бе яздил.

Когато едрият съветник, който в лагера играеше ролята на помощниккомандир, се завърна в палатката, държейки за ръка все равнодушното индианско девойче, полковникът не беше се надигнал още, нито бе свалил ръце от лицето си.

— Господин Девандел — рече великанът, след като постави Минехаха да седне край огъня, който все още пламтеше посред палатката. — Нощна Птица умря. Сега ще има да се сражаваме с един сиу, шайен или арапах по-малко.

Полковникът свали ръце от лицето си и погледна съветника си едва ли не уплашено.

— Умрял! — повтори.

— Да, като храбрец. На тия гадове, макар и червенокожи не им липсва смелост.

— Да не мислиш, че съм доволен?

— Ех… толкова сме разстреляли от тях, господин Девандел, колкото и те са скалпирали или измъчвали жестоко от нашите.

— И все пак аз бих пощадил този младеж.

— Защо, полковник?

— Не знам, но погледът на този младеж остави в мен необяснимо вълнение. Имам чувство, че съм заповядал да се извърши престъпление.