Читать «По границите на Далечния запад» онлайн - страница 9

— Какво?

— Това, че съм оставил децата си там долу, в моята асиенда¹.

— Далеч са, полковник, мисля, че са на сигурно място.

— Омразата на онази жена може да ги достигне чак там, сега когато трите племена са вдигнали оръжие — каза полковникът силно развълнуван.

Настъпи кратка тишина, нарушавана само от злокобния вой на койота, малкият безобиден степен вълк.

— Почакайте, полковник, сигурен ли сте, че тъкмо този е големия, бял кон? Да не би да се лъжете? — рече накрая съветникът, който бе започнал да се безпокои.

— Не виждаш ли великанския му ръст и форми?

— Вярно, господин Девандел, но бих искал да знам какво общо има този кон с онази жена с индианско име и вашите деца. Шест години се сражаваме заедно по границите и още нищо не сте ми споменали за тази тайнствена история.

Полковникът остана ням за няколко мига, поглеждайки ту към коня, ту към убития индианец, после хвана съветника за ръка и каза:

— Ела, трябва да ти обясня всичко. Така, може би занапред ще бъда по-спокоен.

— Наистина, тази вечер ми изглеждате много възбуден.

— Имам чувство, че ме застрашава ужасно нещастие — отвърна полковникът със задавен глас.

— Ще се опитаме да го избегнем.

— По местата си ли са часовите?

— Всички. За сега няма опасност от изненади, защото индианците сиу имат само един път, ако искат да ни нападнат. Проходът на смъртта.

Пресекоха поляната, отрупана с коли, и влязоха в палатката.

Джон раздуха огъня, намали фитила на големия фенер, хвърли поглед към малката индианка, която изглеждаше задрямала, после отвори бутилка джин и като напълни две големи чаши, каза:

— Това ще ви ободри малко, полковник, и ще прогони мрачните ви мисли.

Бяха седнали на две седла, един срещу друг, а бутилката поставиха помежду тях. Полковникът взе чашата си и я изпразни на един дъх, сякаш искаше изведнаж да замъгли разсъдъка си.

— Историята, която ще ти разкажа е отпреди двадесет години — рече след кратко мълчание. — Като много други, отначало бях трапер и кръстосвах прерията безцелно. По това време индианците уважаваха все още белия човек, защото имаха нужда да си набавят оръжие, алкохолни напитки и дрехи, и човек не се чувствуваше в опасност, дори прониквайки в най-затънтените краища на Далечния Запад. Вярно е, че от време на време някои не се завръщаха, оставили кървящия си скалп в ръцете на червенокожите. Вече бях станал известен стрелец и бях завързал връзки в различните племена, когато един ден внезапно попаднах в голям резерват на индианцисиуси.

— Най-ужасните демони на прерията — рече съветникът, докато тъпчеше и палеше една грамадна лула. — Дори и преди двадесет години тия гадове не прощаваха на белите.

— Вярно е, Джон, когато ме заловиха реших, че съм загубен, докато ме привързваха за стълба на мъченията.

— Тогава се учудвам, че сте тук и ми разказвате тази интересна история — рече Джон и се засмя. — Истински ли са косите ви?

— Да.

— Значи всичко е минало добре, продължавайте, полковник.

— Знаеш ли легендата за големия бял кон?

— Знам, че всички ловци на коне от Далечния Запад, както и индианските племена, твърдят, че са виждали сред стадата от диви мустанги един великолепен, напълно бял кон, със същия цвят копита и грива, и изящни форми. По време на биваците, около огньовете, съм чувал много пъти навахи, арапахи и шайени да разказват по тайнствен начин за това странно животно, което, казват, се показвало ту в една, ту в друга територия, предизвиквайки и най-опитните ловци.