Читать «По границите на Далечния запад» онлайн - страница 6

— А дъщерята на Лява Ръка, вождът на арапахите?

— Сигурно е умряла. Ураганът бушуваше и конят ми бе заслепен от силната светлина на светкавиците. Вече бях стигнал края на Прохода на смъртта, когато мустангът направи страшен скок и малката Минехаха се изплъзна от ръцете ми. Ако чакалите не разкъсат тази нощ малкото й телце, ще я намерите между скалите.

— Няма ли какво друго да кажеш?

— Не, бледолики.

— И ти вярваш, че съм толкова наивен да налапам тази въдица! Не, отивал си в лагера на арапахите да занесеш някаква вест.

Индианецът едва поклати глава.

— Във война сме с трите народа и всеки гледа своите интереси — подхвана полковникът. — Съжалявам само, че трябва да те разстрелям.

— Един боец не се страхува от смъртта, вече ти го казах — отговори гордо младежът. — Когато ще командуваш огън ще видиш, че очите ми няма да трепнат. Впрочем, знаех на какви опасности се излагам, следвайки пътеката на войната на трите народа.

Полковникът, чието вълнение още не го напускаше, нещо което много учудваше неговия съветник, свикнал да го вижда неумолим и жесток към червените обитатели на Далечния Запад, се готвеше да отговори, когато сред тътена на урагана и проливния дъжд, отвън се чуха гласове, после платнището на палатката се разтвори, един войник влезе и каза:

— Ето, полковник, най-после я открихме! Ако бяхме закъснели с няколко минути щеше да ни избяга в дъното на Прохода на смъртта.

Новодошлият държеше за ръка едно индианско момиченце на около дванадесет години, с доста тъмна кожа и правилни черти, които обаче издаваха преждевременна хитрост, особено ако се съдеше от живия блясък на черните й очички. Не изглеждаше дъщеря на обикновен войн, защото носеше прекрасна наметка от вълна на див овен, с широко везани краища, пристегнати на китките и изписани мокасини.

Щом я зърна, Нощна Птица стисна зъби и не можа да подтисне един ядовит жест, който не убегна на Джон Максим, съветникът по индианските въпроси на малкия разузнавателен отряд. Момчето и момичето си размениха дълъг поглед, с който изглежда си казаха много неща, после девойката отскубна с рязко движение ръката си от войника, застана пред полковника и го изгледа предизвикателно.

— Ти ли си началникът? — попита след кратко мълчание.

— Да — отвърна командирът.

— Какво иска да стори белият човек на моя приятел, Нощна

Птица?

— След един час ще бъде мъртъв.

Момичето разтвори широко очи и ги завъртя застрашително наоколо, после ги закова отново и напрегнато върху младия войн. И този път Нощна Птица, остана невъзмутим.

— Вярно ли е, че си дъщерята на Лява Ръка? — попита полковникът.

— Да — отвърна сухо Минехаха.

— Къде се намират ордите, които командува баща ти?

— Не знам.

— Нощна Птица сиу ли е или арапах?

— Не знам, войн е.

— Гадове — рече съветникът. — Тия и на бавен огън да ги печеш, няма да кажат нищо. Напразно си губите времето, полковник. От тях няма да научите нищо.

— И все пак някаква наложителна причина трябва да е принудила този младеж да прекоси Прохода на смъртта — каза командирът, който не успяваше да откъсне очи от Нощна Птица.