Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 62

Двамата самолетокрушенци тръгнаха по някаква пътечка, проправена от слонове и носорози през непроходимата грамада от листа и бодливи лиани. Боби взе да се озърта накъде би могъл да побегне. Сега или никога! Тропическият дъжд току-що бе престанал и всичко — мъховете по земята, храстите и дърветата — беше подгизнало от вода. Над главите им прелитаха папагали, райски птици и безброй други непознати птици. Но не. Не бяха само птици. И някакви други твари.

— Това пък какво е? — запита Боби.

— Някои наричат Индонезия и Страната на летящите чудеса — по крайбрежието летящи риби, а навътре… Ето гледай! Това животинче, което прелетя на съседното дърво, е кагуан, а онова, по-малкото, летяга. Между краката си имат кожни гънки. Но не са прилепи. Нещо като катерички. Това е летяща жаба, с ципа между пръстите на четирите лапички. Това — летяща змия. Сплесква тялото си като летвичка и се стрелка от дърво на дърво. А това — летящ дракон, гущерче, което при скок разперва страничните си перки. Гледай, гледай! Хвана пеперудата във въздуха и кацна отсреща. Но всички те не летят, само планират като книжните лястовички. Някога първите пътешественици са препарирвали тези дракончета, донасяли ги в Европа и ги продавали като току-що излюпените малки на големите змейове, които уж живеели тук.

След двеста-триста метра видяха как закусва една носова маймуна. За да не й пречи огромният нос, тя го придържаше с ръка отместен настрана, а с другата ръка пъхаше някакъв плод в устата си. Боби едва се откъсна от това смешно зрелище.

В тоя миг другарят му го спря уплашен. Отсреща, от поваления дънер, дебнеше пъстър хищник, вперил в тях кръвожадния си поглед. Ами сега? Пилотът стисна ножа си. Нямаше друго оръжие. А беше уверен, че и с него не би могъл да си помогне много.

— Когато се вкопча с него, ти бягай! — заповяда той на малкия си другар.

Но и Боби имаше чувство за достойнство. Да бяга той, Боби Станков! Тъкмо сега! Пред опасността! Де се е чуло такова нещо? Затова грабна отчеснатия от бурята прът, който лежеше пред краката му. Щеше да му послужи за копие.

За щастие не стана нужда. Един увиснал клон ненадейно оживя, спусна се и омота пантерата. Двата хищника паднаха на земята и там продължиха борбата си на живот и смърт. А уплашените хора побягнаха, без да дочакат изхода й. Както пантерата, така и десетметровият питон бяха и техни врагове.

Откъм реката се дочу страшен шум, плясък и рев. И изведнъж видяха гледка, от която дъхът им спря. В плитчината се биеха крокодил и маймуна.

— Орангутан! — пошепна Боб Хопкинс. — „Горски човек“ го наричат туземците. Слязъл е да се напие, а тоя брониран глупак го е нападнал.

Боят ставаше все по-настървен. Маймуната удряше с юмруци, премяташе врага си, блъскаше го. Внезапно тя обхвана муцуната му с ръце и му прегриза гърлото.

„Виж, сега вече имам право да бягам!“ — помисли си Боби. И докато другарят и пазачът му гледаше замаян страшния двубой, Боби се шмугна в храстите. Хукна направо през джунглата.