Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 61

Най-сетне достигнаха Борнео.

— Приготвяй се! — нареди му Боб Хопкинс. — Ще те откарам с хеликоптера. Корабът продължава без спиране към Индокитай.

След сбогуване с екипажа двамата се настаниха в машината и полетяха на запад.

— Под нас е Целебеско море — опита да надвика воя на витлото Големия Боб. — На юг е остров Целебес.

От високото се виждаха много добре многобройните островчета и големите масиви суша.

— Борнео! — извика пилотът, като посочи напред.

Сушата приближаваше бързо. Към крайбрежието морето се превърна от лазурно синьо в жълтеникаво от довличаната с реките червена пръст. Прибоят, който се разбиваше в назъбените рифове, го обграждаше като бяла огърлица.

Боби знаеше. Пилотът му беше разказвал и това. Борнео беше третият по големина остров на света. Представляваше част от република Индонезия. Сега я наричат Страната на хилядите острови, а някога — Островите на блажените и Смарагдовия пояс. Острови, острови, един от други по-красиви, по-богати: подправки, тропически култури, нефт, каучук и главно калай. Борнео, или, както го наричат индонезийците, Калимантан, Ява, Суматра, Целебес, Бали, Молукските, Малките Зондски острови и хиляди други. Въртолетът щеше да прекоси джунглата и да свали пасажерите си в западното пристанище Джеселтън, където щеше да го чака Червенобрадия.

Ето, океанът остана назад. Под кабината се ширна джунглата като втори океан от замръзнали зелени вълни.

Боби не успя да склони новия си приятел да го свали другаде. Много упорит се оказа Големия Боб. Разумен човек, добър, но строг. Изпълнителен. Офицер. „Ще те предам на баща ти!“ — беше рекъл вчера той и не поиска да повярва, че Червенобрадия не му е никакъв баща, ами — детектив. При това положение оставаше само едно — бягството! Ако имаше парашут, Боби щеше да скочи от самолета. Друг може да се уплаши от парашута, само той не. Но понеже нямаше, му хрумна друго — да повреди хеликоптера, та да кацне принудително. Ала не стана нужда. Случаят сам му помогна.

Внезапно като изневиделица машината попадна сред някакъв хаос от облаци. Отвред засвяткаха мълнии. Вятърът взе да ги подмята нагоре-надолу. И как можеше да бъде другояче, щом като Индонезия е Полюсът на бурите. Както казваше Боб, само на Ява се падат осемстотин бури и триста двадесет и два гръмотевични дни годишно.

Няма що, пилотът спусна машината към земята. Едва успя да я приземи на някаква полянка сред, джунглата, когато една повалена палма се стовари върху перката и я смаза.

— Щем не щем, ще ходим пеша! — оклюма глава Големия Боб.

Бурята премина скоро. Слънцето отново заблестя в лъскавите листа на джунглата.

— Да викаме за помощ! — предложи Боби.

— Я по-добре да си мълчим! Отгоре видях едно шосе на юг. Да се примъкнем мълчешката до него. Там все ще срещнем някой представител на официалната власт. А с горските хора даяките ще се разберем трудно. Ще вземат да ни помислят за диверсанти. И току-виж, докато се оправим, останали сме без глави. С тях шега не бива. Чувал съм, че стрелят с духова пушка — сумпитан, дълга цев, в която слагат отровна стрела и духат с уста.