Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 50

Единият бандит поведе пленника си, опрял през джоба си цевта в гърба му, докато брат му показваше документите им на митничаря. Такси не взеха, защото къщата, в която влязоха, отстоеше само на двеста метра от пристанището. Изкачиха се по скърцащата дървена стълба и заключиха момчето в някаква малка стая. Боби се втурна към прозореца, който се издигаше на шест-седем метра над улицата. А по гладката стена нямаше нищо, за което да се залови — ни водосточна тръба, ни поне един корниз.

Отдолу премина камион, пълен с насипани зеленикави зърна. Кафе! Зададе се втори. Боби прецени в миг. Че ако той не се измъкне, кой друг ще може? Отвори прозореца и скочи в момента, когато тежко натовареният камион мина отдолу. Боби падна на меко. Той залегна мигновено да се скрие, но враговете му го съзряха. Изскочиха на улицата и се втурнаха подир бавно движещата се кола. Вече я настигнаха, когато насреща се зададе друг камион, натоварен с празни плодови каси. Той намали ход съвсем за малко, колкото да се разминат, но това малко забавяне даде възможност на Боби да се прехвърли на него. Когато излезе извън града, камионът пое с увеличена скорост по шосето, което се виеше в подножието на планината, обрасла с гигантски каури, араукарии и дървовидни папрати. Боби си отдъхна, повярвал, че се отървал. И в тоя миг зърна таксито, което ги догонваше.

Камионът се отби от шосето, прекоси едно туземно село от стотина глинени колиби, покрити със слама, и навлезе в плантациите от ямс, таро, захарна тръстика и банани. Боби скочи от камиона, който бе спрял сред манговата градина, и побягна. След двеста метра спря. Хрумна му друго. Изкатери се на съседното дърво и се сгуши сред короната му. В този миг видя къде бе попаднал. Заловени за клоните, висяха надолу с главите и му се зъбеха злобно двадесетина кучета. Без да се запита какво диреха по дърветата кучета, той понечи да се върне, но в същия миг съгледа дотичалите подире му бандити. Няма що! Спотаи се до ствола. Пред двете злини предпочете по-малката. Но какви кучета бяха те всъщност. Не лаеха, а съскаха като гъски. Кучешки изглеждаха само главите им. Телата бяха особени, безформени, сякаш омотани с ръждиви одеяла.

Бандитите се застояха отдолу озадачени. Погледите им бяха устремени насреща, към ниската ананасова плантация, където биха могли да се укрият цели роти войници. И тъкмо поемаха нататък, когато откъм селото се зададоха пет туземни момчета, въоръжени с дълги прътове.

— Ох, ох! — възкликна най-едрото и най-черното момче. — Колко много калонги! Ще падне голямо ядене!

То замахна със сопата си и удари едно куче, което изпищя и се строполи на земята. Останалите ловци също развъртяха своите тояги, заудряха безпомощните си жертви, които падаха осакатени, разпълзяваха се тромаво по земята, а незасегнатите разперваха криле и се разлетяваха тревожно над човешките глави и над ранените си братя.

„Но това не са кучета! — досети се Боби. — А гигантски прилепи, с размах на крилата повече от метър!“