Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 48

— Какво искате? — запита с пресъхнали устни момчето, забравило романите и всичките си способности.

— Да ни последваш! И — ни гък!

Тихо и безмълвно тримата напуснаха хотела. За няколко минути таксито ги откара на гарата. Едва успяха да се качат, и влакът потегли. Така Боби не успя да разгледа известния в цял свят курорт — не видя хотелите му, минералните и калните му бани, древната дървена маорийска крепост. Но сега съвсем не го интересуваха нито бани, нито история! Седеше свит на седалката и мислеше, мислеше. Да скочи ли от вагона? А какво би спечелил? Само счупен крак, с което няма да помогне на баща си. Тогава?

Призори достигнаха Окленд, най-големия град на Нова Зеландия. Хванали го грижливо подръка като любими братя или чичовци, близнаците го изведоха от гарата, качиха го отново на такси и го отмъкнаха на пристанището. Докато единият детектив показваше документите на митничаря, другият дръпна арестанта си към кея, където бе акостирал пътническият параход.

В този миг високоговорителят подкани пътниците за Нумеа да заемат местата си. Но телохранителите му не го оставиха да им задава въпроси. Набутаха го нагоре по трапа.

„Нумеа! — премисляше трескаво Боби. — Че къде ли беше тая проклета Нумеа?“ Не си спомняше такова пристанище в Австралия. Пък и каква полза, ако го знае? Все същото, все арестант! Нима заради някаква си Нумеа трябваше да помни всичко, с което беше натъпкана тая скучна география?

Още с влизането си в парахода детективите го въведоха в тясната каюта и заключиха подире си вратата.

— Сега да се разберем! — рече единият. — Кой е баща ти?

— Че не знаете ли? Петър Станков, търговец, от Сидней.

— Лъжа! А майка ти?

— Мама е умряла отдавна. Сега у нас живее леля й, баба Патриция.

Детективът го изслуша търпеливо. После пъхна в ръката му една изрезка от вестник. Боби прочете:

„На 26 декември е изчезнал от дома си петнадесетгодишният Том Маккинли, син на известния сиднейски индустриалец Маккинли.“

— Това си ти, нали? — рече единият близнак.

— Наричам се Боби, не Том!

Другият детектив махна с ръка. После постави на масичката лист хартия, пъхна между пръстите му автоматична писалка и каза:

— Пиши! „Мили татко, изпрати веднага по сметка — многоточие (номера ще впиша аз) в банка — многоточие (и това ще попълня аз) десет хиляди лири. Ако не изплатиш тая сума или ако опиташ да предупредиш полицията, никога вече няма да ме видиш. Подпис: Том.“

Боби се взря в пазачите си изумен. Значи, не бяха никакви полицаи, а бандити-изнудвачи! Той тръсна глава:

— Няма да подпиша! Аз не съм Том Маккинли!

Бандитът дръпна листа:

— Тогава ще си го надраскам аз. А ти ще бъдеш на наше разположение, докато другарите ни получат паричките.

Те излязоха от каютата и превъртяха ключа. Боби се спусна към вратата. Заудря я с юмруци. Отвън се събраха хора. Сред тяхната глъчка той различи гласа на единия бандит:

— Моят син! Нещо не е здрав. Нервите, знаете. Буйствува.

Хората се разотидоха. Тогава Боби се обърна да потърси илюминатора. Щеше да се измъкне през него. Ако той не успееше, кой друг можеше да успее? Но бандитите бяха избрали умишлено вътрешна каюта, без илюминатор.