Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 33

Паскал затаи дъх. От белия пясък, накъдрен в ситни дюнички, по които танцуваше брилянтната мрежа на слънчевите сияния, се очертаваше някакъв странен предмет. Приличаше на засипана лодка. Отгоре й се бе заплела рибарска мрежа, омотана и раздърпана. Под нея се валяха глинени черупки. „Навярно счупена амфора“ — помисли си Паскал. А като се загледа по-внимателно, той забеляза да се подават от пясъка още няколко ненапълно засипани амфори. Наоколо плуваха тържествено пет-шест едри кефала. По дъното пълзеше върху тънките си пръсти сериозно съсредоточен морски петел и ровеше с муцуна пясъка. До него лежеше неподвижно златиста риба дракон с черна отровна перка на тила. Подплашени от разкривената му сянка, която се плъзна по дъното, няколко рака мигновено се зариха в пясъка.

С подводната маска всички предмети изглеждат по-близки. Според Паскал до дъното нямаше повече от пет-шест метра. Той се сгъна, вирна крака над повърхността и заби към дълбочината.

Така го видя Стамо от един завой на пътеката. Той изруга и се спусна разярен по обратния път.

— Ще му нацепя муцуната!

Коста го последва начаса̀. Само за минута двамата се свлякоха по стръмния бряг до скалите. Изправиха се със стиснати юмруци.

— Зъбките му ще изкъртя! — заканваше се Стамо.

Времето минаваше, а гмурецът не изплувваше. Тревога смени яростта в очите на Стамо. Никой не може да издържи тъй дълго без въздух.

Без да се двоуми, той скочи във водата. След него се хвърли и Коста. С няколко гребвания достигнаха злополучното място и се гмурнаха надолу. Видяха го веднага. Оплел крака в мрежата, Паскал се полюшваше във водата като дрипа. От устата му излизаха последните мехурчета въздух. Очите му гледаха страшно ококорени, със застинал в тях ужас. Беше изгубил съзнание.

Стамо хвана мрежата, разкъса с яките си ръце полуизгнилите нишки, докато в това време Коста издърпваше настрана безжизненото тяло. После двамата го поеха и изнесоха на брега.

Стамо положи удавника на коляното си, изхвърли нахлулата в дробовете вода, после го положи на гръб, хвана ръцете му и ги задвижи ритмично: напред-назад. Когато се умори, смени го Коста. После пак Стамо, пак Коста…

Най-сетне Паскал задиша. Синината от лицето му се разсея. Очите му погледнаха учудено. Силите му се възвръщаха бързо. Той запита:

— Какво стана?

Спасителите му мълчаха. Сумтеха навъсени.

Паскал неволно си помисли: само Шерлок Холмс да не го види…

След малко Стамо процеди през зъби:

— Идваш да докопаш и ти нещо. Ама да знаеш, кокалите ти ще начупя!

Паскал потръпна от заканата, но намери смелост да отговори:

— Аз не съм крадец. Първо, защото лойта не е ваша, а на държавата… И, второ, защото не за мен, а за другаря Захариев, за науката…

— Той ли те прати? — прекъсна го Коста. — Да шпионираш…

— Не той… Аз сам… За науката това е богатство, чисто злато, негранясала лой за сапун…

— Я мълчи! — сряза го Стамо. — Ти ще ме учиш!

Стана.

— Можеш ли да вървиш сам? — запита той.

Надигна се и Паскал. Едва се удържа да не падне. Но отвърна дръзко:

— Мога!

Стамо и Коста тръгнаха напред, сърдити, мълчаливи, подире им се заклати, все още отмалял, Паскал.