Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 32

На двадесетина метра от брега плувецът се гмурна. След една минута изскочи. Пак се гмурна. Гмурна се още три пъти. После доплува до скалата, подаде нещо на приятеля си. Двамата тръгнаха назад и изведнъж изчезнаха. Хлътнаха между натрупаните балвани под нацепените канари.

Паскал ги изчака пет минути, десет минути — няма ги. Дали не са си отишли по друг път? Или пък — в скалите има някаква пещера, в която крият плячката си от морето?

Той се свлече до вълните. Изу панталоните си, хвърли ризата си и с маската на лицето и шнорхела между зъбите нагази във водата. За по-сигурно наръси косата си с кичур жълтеникави водорасли, заприлича досущ на едва подал се над водата камък.

Ех, Шерлок Холмс, какво знаеш ти?

Заплува предпазливо, като се придържаше все до скалите. Спираше и оглеждаше внимателно брега. Най-сетне ги видя. Двамата допушваха цигарите си. Те хвърлиха фасовете във водата и се заизкачваха нагоре. Коста носеше увит във вестник пакет.

„Довиждане! — рече им наум Паскал с тържествуваща усмивка. — Вече не ми трябвате.“

Изчака ги да се скрият зад храстите и загреба навътре. Заоглежда през стъклото на подводната маска неравното дъно. Откъртените от скалите каменни блокове лежаха натрупани в причудливи грамади, облепени с черния калдъръм на мидите, върху които беше избуяла водорасловата джунгла, а над нея и из нея, между нежните зелени, червени, кафяви листенца, пърхаха безброй риби. Ето няколко пъстри синеопашати лапини, които пъхаха носове ту тук, ту там, ето цяло облаче малки прозрачни рибки, които в търсене на топлината се носеха вкупом до самата повърхност. Те се стрелнаха насреща му, после изведнъж се врътнаха назад, без да объркват строя си, като отлично обучени войничета. Залепени с коремните си перки по оголените ръбове на скалите, го разглеждаха с опулени очи тлъсти попчета. Сегиз-тогиз от листата отскачаха прозрачни скариди и пак се отпускаха по местата си. Времето беше спокойно. Затова и медузите бяха приближили опасния бряг. Те висяха в синевата като обърнати купички безцветно пелте — чудни живи купички, които пулсираха ритмично, навеждаха се на една или на друга страна и с леки тласъци се носеха нататък, накъдето си бяха наумили. А за тия живи купички всяка посока е напред.

Отдолу се виждаше само накъдрената подводна джунгла, скрила скалния трошляк под кадифената си мозайка, а на десетина метра напред, назад, встрани целият свят се стопяваше в някаква зеленикава мъгла, от която извираха и в която се разтваряха рибните орляци. Водата изглеждаше мътна от нацъфтелия планктон. Милиони живи прашинки светлееха, както светлее прахът в огряна от слънцето стая.

Изведнаж джунглата се разкъса. В пролуките се бялна пясъчното дъно, върху което тук-там се подаваха като зелени островчета върховете на ненапълно затрупаните скали.

И ето…