Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 20

— Опитай още веднъж гласно.

— Понтийско, Мраморно и Бяло. За друго не се сещам.

— А Меотийско⁵⁵, приятелю? — неочаквано се намеси непознатият с блуждаещия поглед. — Да не мислиш, че тук няма отрепки и от онези с дръпнатите очи — човекът явно говореше за хазарите, — които пъплят като хлебарки около Меотийско море?

Докато още бъбреха, младият прислужник чевръсто им поднесе поръчката — вино в кана, която някой би могъл да сбърка с малка бъчва, и три стакана, по две пържени яребици за Кривич и Влад и печена овнешка плешка за великана Беро. Влад разсипа виното, като не отмина и стакана на непознатия. Тъй като почерпването можеше да се смята за начало на сприятеляване, Кривич използува случая, за да попита:

— Знаеш ли случайно, приятелю, откъде иде това чудновато име на странноприемницата?

Онзи се засмя криво и отговори с надебелен, от виното език:

— „При Точилката“ ли? Ами че то е по името на стопанката, драги. Ето я там Точилката. Спасуна Точилката, щом ви интересува по-подробно.

Извърнаха очи нататък, накъдето сочеше показалецът му. И прихнаха в смях — трудно можеше да се измисли по-невероятен, по-неприлягащ прякор за собственицата на заведението. Беше жена на петдесетина години, запазена в лице, но с неимоверно пълно тяло; така, както седеше на един стол на крачка-две от тезгяха, месата и сланините й буквално висеха от двете страни на седалката. Поради дебелината си изглеждаше като без врат, а лицето й, украсено с къс и много чип нос, сякаш бе по-широко, отколкото високо. Не помръдваше и наглед изглеждаше безучастна, но всъщност опипващият й поглед непрекъснато шареше из помещението. Случайният им познат го потвърди:

— Не се лъжете от бездействието й. Спасуна Точилката не изпуща нищо, което става между тези четири стени и е винаги нащрек.

— Не виждам каква полза от нейното „нащрек“ — каза Беро. — Че ако стане нещо, тя не може да се изправи на краката си от тия дебелини, камо ли да се намеси…

— Бъди спокоен, за намесването си има нарочен човек. Блазко. Говори се, че можел с юмрук да пръсне главата на вол, а веднъж с голи ръце разчекнал устата на вълк-единак.

Като че нарочно, за да се потвърдят думите на непознатия, на една маса близо до вратата двама се сбиха, скочиха и в ръцете им лъснаха ножове. Дебелата стопанка кимна едва забележимо на един мъж, който се подпираше на стената недалеч от нея и той без бързане се отправи към побойниците. Беше грамадище колкото Беро или даже още по-голям, но несъразмерен до грозота — едра глава с тесен лоб, а широка челюст, плещест, но попрегърбен и с две ръце, увиснали покрай тялото му, които стигаха почти до коленете. Той тромаво, поклащайки се наляво и надясно при всяка крачка, измина разстоянието до вратата. Изобщо не се опита да разговаря с онези, които дебнеха да се намушкат, а ги улови за яките зад врата, вдигна ги от пода и все така полюлявайки се излезе навън и ги изхвърли по-далеч един от друг от двете страни на вратата. После, сякаш нищо не било, Блазко се върна назад по стъпките си и се облегна на същото място до стената.