Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 17

— Наричам се Кривич — отговори русият. — Собственик и началник на галерата „Кротушка“. — После посочи един по един спътниците си: — Помощникът ми комит Беро и главният ми кръмчия Влад.

Дуксът хвърли уж бегъл поглед към двамата, но той беше човек с голям опит, та все едно ги запечата като на картина в съзнанието си. Беро беше нещо като човешка планина — положително беше над седем стъпки висок и с мускули, които разпъваха кафтана му във всички посоки; този великан не само със сигурност би надвил кого да е в честна борба, но вероятно би се справил с голи ръце и с мечка, уловена нейде нз най-дивите дъбрави на Веригава⁴⁹. Нищо чудно, че русият с кривото рамо го бе избрала за свой помощник — голиат като Беро, излъчващ дива, необуздана сила, би поддържал реда не в някаква си там галера, но и в Цариград, стига да му възложеха да го управлява. Другият обаче бе негова пълна противоположност. Споменатият Влад беше слаб и кокалест, за такива хора казват, че са направени само от кожа и кости. Докато го отбелязваше в паметта си, Драголюб се запита как ли този жив скелет съумява да се справи с широкото и тежко кръмово весло на такава бързоплувна галера като „Кротушка“ (дуксът също тайничко бе отишъл да я види, както беше закотвена в тихия завет на Свети Кирик). Все пак главното си внимание Драголюб посвети на човека, който седеше по средата между тримата — прозорливостта и опитът на годините му подсказваха, че ще си има много работа с него и че тя, работата, няма да е от най-веселите.

— Кривич, син на…? — попита.

— Няма „син на“ — прозвуча сухият отговор. — Кривич и точка. — Гостът посочи рамото си. — Криво рамо и Кривич, друго няма.

Драголюб се облегна в стола си. Той беше възнисък и твърде пълен мъж в неопределената възраст между четиридесет и петдесет години, напълно плешив и с червени бузи, които издаваха склонността му към обилните гозби и хубавото вино. Но зад тази, общо взето, неблагодарна външност се криеха превъзходен ум и тънка наблюдателност. Сега Драголюб бе призовал на помощ именно наблюдателността си — толкова съсредоточено, че очите му бяха заприличали на тънки цепки.

— Защо ми се струва, че те познавам, Кривич и точка? — каза бавно и замислено.

— Сигурно грешиш, дуксе — отвърна другият. — За пръв път идвам по тези места. — Той се засмя сдържано. — И онова, което видях, докато идвах насам, ме кара да мисля, че не съм загубил много…

Драголюб въздъхна и безпомощно разпери ръце.

— Господарят благоволи да ме изпрати тук веднага след Скафида⁵⁰.⁵¹ Питам се с какво ли заслужих пред царство му тази тежка участ…

— Да си управител на град и при това важно пристанище като че ли не е най-тежката възможна участ…

— Но не и на Созопол, Кривич и точка, не и на Созопол. Ти сам го каза преди малко. Тук е за окайване… — Драголюб повторно разпери ръце — явно негов привичен жест. — Може и да не повярваш, но когато дойдох в Созопол, аз бях съвсем малко по-закръглен от този приятел тук. — Той посочи с поглед Влад. — Но нравът ми е такъв: ядосам ли се за нещо, трябва непременно да си насипя една паница гозба и да я изям, в противен случай нервите ми стават на парчета. И за тези две години толкова начесто трябваше да си лекувам нервите, че ето на какво заприличах. — Устните му едва забележимо се подръпнаха. — Подир малко, когато си излезете, също ли ще трябва да ми изпържат четири-пет яйца?