Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 16

По онова време Созопол бе сборище и заветен пристан на измета от целия тогавашен свят — пирати, търсачи на приключения, комарджии, прекупвачи на крадени стоки, кръвопускачи по занаят, бегълци от какви ли не войски, всякакви отрепки бяха „спуснали котва“ в този град. Имаше светлокожи славяни, ромеи с тъмни коси и прави носове, мургави семити, но се чуваше още италийска, иберийска, мавърска и каква ли не друга реч. Но това все още беше „само“ човешка пъстрота. По-страшна, направо погнусяваща беше картината на самия град, която се разкри пред погледа на тримата новодошли. По улиците и стъгдите лежаха мъртвопияни; минувачите ги прескачаха, гледката не им правеше никакво впечатление. Макар да беше сутрешен час, от пивниците се носеха или „юнашки“ песни на мъже, чиито езици се плетяха, или караници и шум на строшени маси и стакани. Почти на всеки ъгъл имаше купчинки хора със сведени глави — играчите на комар следяха променливото щастие на заровете; от време на време избухваше крамола между тях и тогава начаса лъсваха ножовете. Другаде шепнешком се купуваха и продаваха малки и големи товари стока; нямаше нужда човек да е ясновидец, за да се досети, че това беше плячка на пирати или незаконен внос на закоравели мошеници. Не липсваха и жени, много на брой жени — все от онези, които следват войските или, преживяват най-щастливо там, където царствуват безделието и беззаконието.

— Попаднали сме в сметището на четирите морета — каза русият с токите от колан на гърдите. Усещаше гадост и тя личеше във всяка произнесена от него дума. Спътниците му не отговориха нищо.

Тримата очевидно скоро се наситиха на тази човешка помия, та свърнаха към южния край на полуострова и скоро бяха пред къщата на дукса⁴⁸. Не се разбра дали отнапред знаеха къде се намира тя, или я разпознаха по стража пред нея, който се облягаше на копието си, прозяваше се до разчекване на устата и всеки миг рискуваше да се срине на земята, без да се събуди.

Не се наложи дълга разправия — русият умееше да говори заповедно и отгоре-надолу — и не след дълго тримата бяха поканени при дукса на Созопол. Драголюб (така беше неговото име) ги прие, без да се надигне от стола си. Размениха неизбежните поздрави и той им направи знак да седнат на мястото за гости пред него — нещо средно между дъсчена пейка и застлано с проскубан китеник миндерче.

Краткото време на настаняването, изглежда, даде възможност на Драголюб да осъзнае, че са дошли посетители с по-друга от обикновената за Созопол кройка, защото първоначалното му отегчение отстъпи място на държание с известна предпазливост и уважение.

— С кого имам честта? — попита с опипващ глас.