Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 154

И докато корабите, отново разделени, пореха вълните по посока на Созопол, на бордовете им се състояха множество приятелски или държавнически срещи. Нека започнем с Кремен и Спарвиеро, защото вече ги видяхме да се хвърлят в прегръдките си.

— В Цариград още не могат да се съвземат, Кривич…

— Кремен — поправи го българинът. — Отново съм Кремен, син на Видул.

— Не само това, но, виждам, също отново си и военачалник на корабните войски на царството. — Джанлука Спарвиеро се смееше така, че рискуваше да си разчекне устата. — Ромеите не могат да се поберат в кожите си, че им устроихте такъв… такъв…

— Trucco²³² — помогна му Кремен на езика на италийците.

— Да, че им устроихте такъв trucco. Чувствуват се като Кума Лиса от приказките, ала надхитрена и осмяна от Заю Баю. Гениално, Кремен, наистина гениално. Ако някога решиш да се посветиш на театъра, ела в нашата добра стара Генуа — обещавам ти… обещавам ти… — как се казва? — un successo fantastico²³³.

— Кой знае, кой знае — отговори му по същия начин Кремен. — Аз само изиграх според силите си една роля, приятелю, докато пиесата бе съчинена от друг. Негова е главната заслуга.

В същото време на бака на галеаццата бяха двамата владетели. Нямаше нужда да се представят един на друг — те се познаваха още от годините на заложничеството, прекарани от Светослав в Цариград, когато, макар и с известна разлика във възрастта, много често бяха вземали участие в едни и същи игри. Причината беше, че Михаил тогава, както впрочем и сега, бе малко болнаво крехък, изнежен, слабоват и ставаше лесна жертва на жилавия като тетива български княз.

— Беше крайно време тези противоестествени отношения между нас да се оправят, Михаиле — каза Светослав, като по този начин наложи да се обръщат един към друг по имена, както някога в двореца на Андроник, а не на „твое величество“.

— Това е радост и за моето сърце, побратиме. Познаваш ме, аз по природа съм миролюбив човек и тези вражди ме измъчваха. Особено пък като знаех, че отсреща не е някой друг, а ти, моят другар от детинство.

Светослав Тертер сложи ръка на сърцето си и се пречупи в лек поклон. Той, разбира се, не вярваше на нито една от така любвеобилните думи, ала знаеше, че е по-добре да се престори на затрогнат от тях. Все пак не пропусна да подметне:

— Чудесно е, че изпитваме еднакви чувства, Михаиле. Но мисля, че ще бъде по-добре, ако всичко уговорено за вечния мир помежду ни бъде отразено на пергамента и се скрепи от нашите подписи и златопечати.

— Как? Мигар не забеляза? Ами че нашите хора вече работят над мирния договор, Светославе. Ето ги там отсреща в каютата на мегатриарха.

— Виждам само моя логотет Гневота. А кой представлява тебе?

Безкръвните устни на Михаил Палеолог се разтеглиха в усмивка.