Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 156

Той направи церемониален поклон пред нея и произнесе галантно:

— Царице моя, благодаря на нашия общ православен Бог, че ме дарява с такова щастие. Ето, аз съм първият от твоите поданици, а утре цяла България ще бъде в прелестните ти нозе. Ела, царствена невесто моя. Ела навън да видиш твоите слуги и част от земите, които от утре ще бъдат под скиптъра ти.

Последното той го каза за ушите на императора — че земите, покрай които плаваха, бяха под властта на българския цар. И Михаил го разбра…

Светослав-женихът подаде ръка на Теодора-булката и заедно излязоха на палубата. Видяха ги и от всички краища на кораба се разнесоха възгласи за поздрав. Дори шиурмите на галеаццата, повечето затворници или роби, оставиха веслата и размахаха ръце. От другите галери доловиха празничните викове, разбраха, за какво се отнасят те, и също се присъединиха към тях. Светослав-царят се огледа и забеляза, че само двама души на галеаццата оставаха настрана от общото ликуване — бяха Благовеста и Радомира, които, свели глава до глава, не прекъсваха оживеното си шушукане. Светослав-душеведецът махна великодушно с ръка: той знаеше, че две млади жени — едната съпруга от месец, а другата мома за последно денонощие — сигурно имаха да си споделят какви ли не тайни.

Армадата от петте внушителни кораба — комай невиждано явление в Созопол! — най-сетне стигна до пристанището и котвите им шумно пляснаха във водата. Откъм сушата ги пресрещна друг смесен звук — беше непредаваемата с думи врява, на която са способни хиляди посрещачи, слели гласовете си в един. Знатните гости слязоха на брега и в тържествена процесия се запровираха през тълпата жени и мъже, стари и млади, богати и просяци, рибари, технитари и воини (какви ли воини бяха те — всички до един все довчерашните пирати и корабници в жълто и кафяво на Кривич!), свещеници и селяни от околността… Преминаха сред тях, а като наближиха седалището на дукса, където щяха да отседнат, Михаил ІХ Палеолог изпъшка едно неясно „Ах!“ и не спря, а сякаш краката му се вкопаха в земята. Онова, което го бе поразило, бяха знамената при сградата. По заповед на царя предния ден бяха махнали одялания прът, на който окачваха държавния пряпорец, а вместо него бяха изправили в двора една висока докъм четиридесет стъпки²³⁶ мачта от кораб и на нея едно под друго имаше три знамена: червеното с трите златни лъва на царството, бялото с червения вензел на царя и най-долу кошмарното за всеки генуезец или византиец жълто знаме с черен лъв.

— Това… — едва успя да изломоти императорът. — Това тук…

А Светослав го потупа свойски по рамото, както бе постъпвал и в детството им:

— Няма нищо за чудене, Михаиле. Това, долното, е личният пряпорец на Кремен, син на Видул, моят военачалник на корабните войски. Според законите на царството той има право на лично знаме.

Плетейки крака, Михаил Палеолог продължи нататък. Но от групичката на византийските гости, които крачеха зад тях, се дочу вопълът на Никифор Дермокаит, мегатриарха:

— Кълна се в омофвора на майката на Словото²³⁷, допреди час бих пронизал с меча си всеки, който ми проговореше за това дяволско знаме. А то какво? Ще спя довечера, пък черният лъв ще плющи над главата ми…