Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 147

Сражението, което последва, и този път не оправда името си. Хората на Кривич покосиха първата — или най-задната, както беше досега — редица на пиратите (между другите падна ранен и Ставрос Априн), останалите не се опитаха да се организират за същинска битка, а отвориха странични врати и прозорци и побягнаха презглава към пристанището. Към тях, препъвайки се един в друг, се присъединиха и онези, които допреди малко бяха под заповедите на Фотий и Григорас.

— Не убивайте Ставрос! — заповяда Кривич. — Не го убивайте, а като повикате знахар²²⁹ за другите ранени, нека се погрижи и за него. Ще го изкъпя и лустросам и така ще го поднеса в дар на логотета Адриан Кастамонит…

В този момент се отвори една малка вратичка, на която досега никой не бе обръщал внимание, и от нея се показа Благовеста. Тя се огледа с уплашени очи, като търсеше човека, чийто глас бе познала. И като го видя, от очите й рукнаха потоци от сълзи и мигом се хвърли в прегръдките му:

— Кремен!… — проплака. — О, Кремен!… — Това бяха единствените думи, които можа да изрече след преживените страхове. Но тогава дочу смеха му, направи опит да се отдръпне, но не успя — силните му ръце я задържаха до гърдите му. И запита: — Защо се смееш?

Вместо отговор той извърна по такъв начин прозореца, през който бяха офейкали пиратите, че тя да се огледа в стъклото му. Отражението беше такова, че Благовеста смеси сълзите си и с една крива усмивка — девойката от стъклото беше цялата в паяжини, с един пръст прахоляк върху събраните като диадема тъмнокестеняви коси и с черни петна по бузите и по рубата. Нищо чудно — когато започна битката, Благовеста бе намерила укритие в килерчето, където държаха дървени въглища за жарниците и в което никой не бе влизал от месец март досега…

И въпреки трагичността на минутата, жената в Благовеста отново се пробуди. Тя изхлипа не на шега:

— Господи!… Как можах да се покажа в такъв вид пред тебе…

Мъжът я притегли отново към себе си и каза простичко:

— Никога не съм те обичал повече, отколкото в тази украса.

— А аз пък никога не съм преставала да те нося до мене.

Той се смая от тези думи. Отдалечи я малко от себе си и потърси погледа й:

— Да ме носиш до себе си? Не разбирам, Благовесто…

Вместо отговор тя бръкна в пазвата си и извади една батистена кърпичка с червено-кафяви петна по нея.

— Да помниш това? Ти сам каза, че то е частица от тебе.

Кривич замислено сви очи. После, спомнил си, се засмя:

— Ах, това е…

— Да, петната са от твоята кръв. И аз винаги съм носила тази частица от тебе до сърцето си, дори когато ти изпонадумах онези невъздържани думи. Винаги!…

Той отново я притисна до себе си и потърси устните й. И понечи, ала не успя да я целуне. Защото точно тогава Негослав прекрачи през убитите пирати и приближи до него. Благодарността му бе непринудена и немногословна, както подобаваше на човек като него:

— Не зная кой добър Бог те изпрати така навреме, Кривич — рече, — ала благодаря ти. Знай само, че ти спаси нещо много повече от нас, петдесетината българи, които вече чакахме сигурната си гибел.