Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 148

Кривич му отговори също с мъжка и воинска закачка:

— Не продължавай, Негославе, иначе ще се разплача…

Позасмяха се, после кастрофилаксът поде отново:

— Не разбирам за какъв дявол се намеси против събратята си по занаят, ала хайде да не оставяме нещата до средата, приятелю. Аз нямам бранна сила, а тъкмо сега е моментът да отървем Созопол от тази пиратска паплач. Заповядай на хората си да ме последват и ние завчас ще свършим това.

— Защо? — вдигна вежди Кривич. — Работата наистина ще свършим, ала бранниците си ще водя аз.

— Недей! — На прорязаното от потни вадички лице на Негослав се хлъзна дяволита усмивка. Той показа с очи към Благовеста и каза многозначително: — Ти сега имаш буквално в ръцете си къде-къде по-важна работа, Кривич.

Всички, включително и Благовеста, прихнаха в смях; беше трескав смях на хора, които току-що са се избавили от страшна беда.

— Нека бъде твоето — съгласи се Кривич. — Само ти препоръчвам да си вземеш за помощник онзи, когото тук, в Созопол, познават като Радѝн Хубавеца. Преди да препаше алената пиратска кърпа на главата си, той е бил най-храбрият и най-даровит дружинник в Ловешкия полк. Ще ти бъде от безмерна полза…

Много по-късно Кривич научи, че всичко нататък бе станало точно така, както го бе предвидил кастрофилаксът. Част от пиратите били застигнати още по улиците на града и там намерили смъртта си. Други загинали на пристанището, когато в безумно бягство се мъчели да се докопат до ладиите или корабите си. Някои все пак успели да се доберат до тях и, сечейки въжетата на котвите, отплавали в неизвестна посока. И никога повече не се чу дума за тях — нещо твърде красноречиво само по себе си…

Повтаряме, че това Кривич научи по-късно. И когато му го докладваха, много от праха и въглищните чернилки на Благовеста бяха върху неговото лице…

XXXI. Ядката на ореха или краят на пирата Кривич

Както и беше редно, пръв в Созопол дойде домакинът — Светослав Тертер. Той наистина се придържаше към думите си, казани на византийското пратеничество, и затова в пристигането му нямаше нищо пищно, нищо „по царски“. И който бе очаквал някаква изумителна процесия от кочии, пеши и конни войски и цял сонм царедворци, би трябвало да е останал дълбоко разочарован — цялата група от Търновград се състоеше от точно десет конника (патриарх Петър бе тръгнал по-рано и съвсем отделно в кочия, нему не подобаваше да яхне кон). За своя свита царят бе взел само логотета Гневота, протостратора Диман и великия примикюр и с тях шестима — само шестима! — конни стражи; ако не бяха знаменцата със знаците на Светослав Тертер върху копията им²³⁰, които издаваха, че са от личната стража на владетеля, никому не би минало през ум, че с такава символична охрана пътува самодържецът на България. Това можеше да си позволи само един истински народен цар, а комай през тези години Светослав беше единственият в Европа, достоен за такова прозвище.

В Созопол бяха предупредени за пристигането, та криво-ляво се подготвиха за посрещането. Какво ти посрещане, Боже мой, то нито криво, нито ляво! От цялата стража бяха останали само двама души (трима бяха ранени при отбраната срещу пиратското нападение, а нека да си припомним, че другите пет бяха пленени на остров Свети Иван заедно с дукса Трошан) и, след като не спа една нощ, за да търси разрешение на неразрешимата задача, Негослав ги постави от двете страни на портата на седалището на дукса — тъй или иначе именно това бе сградата, над която се вееше червеният пряпорец с трите златни лъва на България. Но като не можеше да се мине без почетна воинска част, кастрофилаксът — срам не срам — прибягна до услугите на последния от пиратските главатари на Созопол: Кривич.