Читать «Носът на бурите» онлайн - страница 4

Не! Нищо не може да се направи — ще отмине! Тусен напразно изправя отново своя тримачтов кораб — безжизненото тяло на човека, което всички виждаха как се люшка сред вълните, минава край борда му. Тогава Картаю с една ръка само опитва най-трудната маневра. За някакво въже той привързва котвичка — котвичка с четири шипа. Завърта я със здравата си ръка, хвърля я така точно, че всички виждат как в момента, в който тялото вече отминаваше кораба, тя се „закотвя“ за самия човек, прониква в тъканта, в самата плът. Двайсет ръце теглят въжето…

— Хе-е-ей… руп!

Последно усилие да извадят тялото от водата. Могат да действуват, той е добре „закотвен“, за кръста, за хълбока, няма да се откъсне.

— Дигай! Оп!…

Той прехвърля планшира като парцалена кукла — главата му се люшка наляво-надясно, след това отново се отпуска. Но Сидони е тук, тя го посреща, подкрепя го.

— В моята кабина! — крещи Сидони, надвиквайки бурята.

Морякът е положен в койката на Сидони и докато Картаю, Фатом и Мазуп се опитват да го съживят с изкуствено дишане, тя безкрайно внимателно разкъсва пуловера, оголва ранения му торс — кръвта тече от двойната дълбока рана, която котвичката е отворила; с една от своите хубави носни кърпички, с най-фината, тя промива раните му. Само една жена може така да се грижи. Кой би повярвал, че вироглавата Сидони е способна на такава благост?

Необходимо е да мине доста време, докато човекът дойде в съзнание. Картаю веднага разбира, че не е умрял. Сидони вижда, че раната откъм нея е дълбока, но е засегнала само меките части, а дробовете, главните органи са невредими.

Човекът се опитва да се понадигне. Досещат се, че иска да се качи на палубата, да види какво става. Сидони го възпира. Пък и едва дал знак с ръка, той потъва отново в стенания.

Болката е непоносима, той изгубва съзнание, пропада отново в бездната.

Сидони се разпорежда:

— Махайте се! Оставете ме! Много станахте! Аз ще се погрижа за него.

Мъжете са нужни горе. Щом излиза на открито, само с един поглед Фатом преценява положението. Връзката е осъществена, ала колко ще издържи? С всеки удар на вълните, които ту отдалечават, ту приближават двата кораба, въжето се изопва до скъсване или пада отново във водата. Някакъв мъж се опитва да дойде по него до кораба. Би трябвало въжето да е двойно, за да могат да го теглят. До този момент никой не е успял да мине.

— Трима се опитаха! — обяснява лаконично Трегастел.

Пада нощта и заедно с нея тежко отчаяние се стоварва върху тези, които се борят. Да изоставят борбата? За това не става и дума. Неповторимата солидарност на морските хора, за които надеждата съществува въпреки всичко, докато не е изгубена и последната възможност, последната искрица живот! Да останат така с вдигнати ветрила с този мъртъв товар, въртящ се около въжето — това е една непрестанна опасност за „Габиан“. Тусен ще я приеме все пак с единствената мисъл — тази връзка, тъй скъпо струваща на тези, които я осъществиха, и то като по чудо! — да не се скъса. На равни интервали някой идва да го осведоми: