Читать «Носът на бурите» онлайн - страница 3

„Габиан“ плава с много малко ветрила. Намалява ги съвсем, а заедно с това и скоростта си. Не може да става и дума да спуснат лодка, щеше да се разбие в кораба още преди да се е отделил от балките. Тогава какво?

Има само едно решение — трябва да се използва оръдието-котвоносител.

Всички са включени в маневрата. Ръцете не достигат. Тусен сам насочва оръдието. Командите следват една след друга:

— Към вятъра, към вятъра!

Хората увисват на шкотата, за да насочат рейте.

Стрелата на оръдието пада далеч от „Софт Уинг“ и моряците дърпат въжето, за да го върнат на борда. Трябва да се действува бързо, защото „Габиан“ се обръща кръгом, тласкан от попътен вятър, сякаш бурята го носеше. Ще трябва да направят още един завой, да застанат с лице към вятъра.

За седми път започват маневрата. Мъжете са капнали.

Още веднъж! Този път — готово! Въжето достига загиващия кораб. Двайсет ръце се протягат към него. Ала морето е по-силно, опъва въжето между двата кораба, то се скъсва като струна и двата му края падат във водата.

Обръщат се отново срещу вятъра. Мускулите вече не държат. Силвестър прави последно усилие, за да подаде шкота и пада почти в безсъзнание. Две ръце поемат шкота вместо него, теглят колкото могат. Това трябва да е някой новак, такъв един дребничък под мушамата, която го покрива. Тусен забелязва, че нечии други слаби ръце заместват ръцете на Силвестър.

— Дай, малкият — казва той, хващайки въжето, — ще ти помогна.

„Малкият“ обръща глава към него. Тусен го бе гледал вече в продължение на два часа и му бе приятно да узнае кой е.

Не може да повярва на очите си: Сидони! Облякла е мушама и е дошла при екипажа с риск да бъде отнесена в морето. Бе работила здравата, прибавяйки крехките си сили в полза на общото спасение.

— Благодаря — каза той, когато всичко свърши.

Дали го чу? Тя вдига рамене, обръща се с гръб към него, намества сръчно въжетата, сякаш цял живот само това бе правила.

Той няма време да се занимава повече с нея, защото внезапно всички изкрещяват. Един човек се е хвърлил от палубата на „Софт Уинг“. Успяха само да забележат, че си бе вързал въже около кръста. Бе скочил така, че вълната и вятърът да го понесат към „Габиан“. Но трябва да е потънал, защото вече не се вижда.

Не, напротив. Тази черна точка на върха на една висока вълна, тази черна точка, тутакси изчезнала в пяната, сред чудовищната маса, това е той.

Дали е потънал? Не, ето го отново, този път по-близо. Той се стреми да се задържи, оставя се да бъде понесен към три-мачтовия кораб. Тусен напразно забавя хода на „Габиан“, той веднага си дава сметка, че човекът ще попадне зад кърмата му. Толкова по-зле, трябва да се вдигне гротът рязко, обратно на вятъра.

Сега остава да се разбере дали морето ще тласне човека към кораба, или той ще отмине, без да могат да го стигнат. Разбира се, този моряк, достоен за всички ония, които го бяха предшествували, бе жертвувал живота си.