Читать «Носът на бурите» онлайн - страница 2

Вятърът задухва към северозапад. Бурята се усилва от минута на минута. Готвачът Мазуп, морякът, който носи въглища от трюма в парните котли, Диманш, всички протягат ръце — хората не са много и всеки знае, че собственият му живот зависи от всеки един и от всички заедно. Корабът е здрав, но се чува как пука и вие при всяко пропадане, пред всяка планина от вода, която го залива. Капитан дьо Жардеьо, Нестор, новаците — всички се вкопчиха за леерите, за кнехтовете, за руля. Барометърът показва 714.

— Толкова ниско? Нестор, добре ли видяхте?

— Няма грешка, капитане!

Трябва още да се намали, да се свали бизанмарселът. Всички ръце на борда се впрягат на работа, но вятърът е прекалено силен, невъзможно е да отделиш марсела.

Ден, нощ, пак ден, после пак нощ; не спира, сякаш край няма. Тусен бегло се пита как ли е Сидони, останала сама в кабината си, но не това го тревожи, знае, че тя няма да умре от глад… ако изобщо още може да сложи хапка в устата ся. Маневрата го поглъща отново целия и всичко се обърква в главата му, корабът, дъщерята на господин Годервил — той ще отведе в пристанището всичко, което му бяха поверили.

Внезапно се зазорява — Льо Биан сочи с пръст към левия борд. Какво показва той? Това, което той сочи, яростно размахал мократа си ръка във въздуха, Тусен е видял едновременно с него. Появява се и изчезва, там, в падината, сред чудовищните вълни. Отломка от кораб? Кораб?

— Не може да е кораб — няма мачти.

Напротив! Напротив! Точно това е!… Забелязва се изведнъж наопаки и бушпритът му се вдига. Бурята с отнесла всички мачти, корабът се върти като тапа, заставайки ту с кърма, ту с борд към вълната, висока трийсетина метра; хора тичат по палубата.

Би трябвало Тусен да събере „главните“ на борда, преди да заповяда да помогнат или да изоставят бедствуващия кораб. Ужасна опасност ги грози, ако се опитат да окажат помощ. Тусен знае какво може да значи гибелта на неговия „Габиан“. Но той не се колебае, той не се съветва с никого, само ги поглежда: той знае много добре, че всички са съгласни. Екипажът на загубилия управление кораб вече е осъден на смърт. Законите на морето повеляват да му се помогне въпреки огромния риск.

Тусен стиска руля, който току-що е поел от ръцете на Жардеьо, за да се доближи още повече.

Морето престава да залива палубата на другия кораб, катастрофата се открива в цялата й пълнота. Дълги чамови трески, въжета, усукани като камшик, отломки, които се удрят една в друга, заплашвайки да наранят, да убият нещастните човешки същества, които при всеки удар на вълните се улавят все още за това разнебитено корито.

Как да им помогнат? И дума не може да става да се доближат повече до кораба, чието име, между две вълни, се четеше на носа. Той е английски и се нарича „Софт Уинг“ (меко крило). Нещастно крило, като наранен див гълъб, комуто не остава много време да живее. Навремени той изчезва под някоя висока вълна, после, когато отново се появява, застава на кърмата си, накланя се и повече не се изправя. Човек се пита да-ли не е дошла последната минута и дали той няма да се потопи, да потъне, да изчезне завинаги на дъното.