Читать «Носът на бурите» онлайн - страница 5

— Държи още!

— Още не се е откъснало!

За момента нищо не може да се направи, трябва да се чака, да се чака денят: да утихне вятърът, за да може отново да действуват. Ала вятърът не отслабва, той е все тъй яростен.

Най-после изгрява денят — мръсен, трагичен. Още не се вижда нищо и капитанът, следван от Фатом, слиза към кабината на Сидони. Нужно му е, ако е възможно, да разпита човека.

Почуква на вратата. Тя я открехва само. Ще я затвори, щом забележи, че това е Тусен. Но той поставя крак, за да й попречи:

— Извинете ме… Трябва да говоря с този човек…

— Той не е в състояние да ви чуе.

— Налага се… заради другите…

Тя отстъпва и се скрива. Тусен влиза, следван от Фатом, който е намислил нещо.

От началото на нощта Сидони се бори, обърнатите по земята шишета, накъсаните чаршафи говорят за усилията, които е положила, за да запази в тялото на този мъченик мъждукащата искрица живот…

Човекът забелязва капитана. Той с мъка изрича въпроса, който не излиза от главата му:

— Спасени?

— Не, не още, но въжето държи здраво.

Човекът въздъхва дълбоко. Затваря очи. Не говори вече. Остава тъй дълго време. Но все пак има неща, които Тусен трябва да узнае:

— Дайте му малко алкохол, той трябва да се посъживи.

Сидони прави каквото й казват, без да отговаря. Човекът отваря отново очи. Наведен над него, Тусен го разпитва: — Колко души има на борда на „Софт Уинг“?

— Трийсет и седем… Деветнайсет вече изчезнаха и аз…

— Капитанът?

— Той беше от първите…

— Националност?

— Английска… Аз съм единственият французин на борда… качих се във Вануа Левю, на островите Фиджи… исках пак да видя Франц…

— Ще я видиш…

— Кой знае… но няма значение… Другите?

— Правим каквото можем… Ще продължим… докрай… Има ли друго въже на борда освен това, което ти донесе?

— Не… едва ли.

— Тогава ще трябва да го удвоим, за да стане по-здраво, да можем да изтеглим хората тук…

— Сигурно не са им останали много сили — казва човекът глухо.

Той се оживява, сяда в леглото:

— Трябва… Дявол да го вземе! Ако можех да стана, щях аз да отида… щом съмне, трябва някой да тръгне оттук и по въжето да се помъчи да се върне там… Няма ли кой да го направи? — пита той с глуха ярост.

— Аз — обажда се Фатом.

Тусен обича Фатом; той знае, че това е безумие и че вероятността неговият моряк да се завърне е нищожна.

— Никога няма да стигнеш! — казва той.

— Но мога да опитам.

— Добре — отстъпва Тусен, — няма да ти преча.

Най-после се съмва и като видяха „Софт Уинг“, хората се убедиха отново, че само по някакво чудо котвата държи още, ала за дълго ли? Минутите на кораба са преброени, почти потъва във водата.

— Няма време за губене — каза Фатом.

Той привързва към тялото си едно много дълго въже, навито на кабестан. Прекрачва планшира там, дето бяха закрепили другото въже, което френският моряк бе донесъл. Шегува се:

— Ако падна в „чорбата“, на вас ви остава само да ме издърпате, мойта е лесна, не рискувам да се загубя.

Той сваля пуловера си, насмолява ръцете си и скача.

Морето, което разделя двата кораба, което ту ги разделя, ту ги събира, разтърсва въжето като дърво, отрупано с плод. Ала Фатом издържа. След кратко затишие, преди съвсем да се е отдалечил, виждат го да обръща глава към „Габиан“ и да се смее.