Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 6

— Нищо подобно!

Точно според очакванията му тя подаде глава от фурната. По носа й имаше сажди, а докато разтъркваше удареното място, неволно свали кепето.

— Кой го разправя?

— Ами… — Шон си придаде невинен израз, сви рамене и допи чая. — Чух го някъде… Нали знаеш как се научават такива неща.

— Главата ти е постоянно отнесена и никога нищо не чуваш. С никого не излизам. Нямам време за подобни глупости.

Ядосана, тя отново навря глава във фурната.

— Е, нищо чудно да греша. Не е трудно, след като напоследък селцето е пълно с романтика: годежи, сватби, предстояща поява на бебета.

— Такъв е нормалният ред.

Той се усмихна и отново приклекна до нея. По най-приятелски начин отпусна ръка върху заобления ханш и не обърна внимание, че тя сякаш застина.

— Ейдан и Джуд вече подбират имена, а тя е още едва във втория месец. Прекрасна двойка са, нали?

— Да — устата й бе пресъхнала от породилото се желание, прерастващо в копнеж. — Обичам да ги виждам щастливи. Джуд твърди, че къщурката е вълшебна. Тук се влюби в Ейдан, тук започна новия си живот, написа книгата си и намери всички неща, за които я е било дори страх да помисли.

— Тук наистина е прекрасно. Има нещо в това място — промърмори той почти на себе си. — Усещаш го в странни моменти: преди да заспиш или когато се будиш. Прилича на някакво… очакване.

Поставила новата част на мястото й, Брена се измъкна. Ръката му мързеливо се плъзна по гърба й, после се оттегли.

— Виждал ли си я? Имам предвид лейди Гуен.

— Не. Понякога долавям странно раздвижване на въздуха. Имам чувството, че всеки момент ще изплува образ, но не става така — отдръпна се, усмихна се нехайно и се изправи. — Вероятно не е за мен.

— Ако ме питаш, ти си идеален кандидат за призрак с разбито сърце — отбеляза Брена и се извърна от смаяния му поглед. — Би трябвало да проработи сега — добави тя и завъртя копчето. — Дай да видим дали ще загрее.

— Провери го вместо мен, мила — часовникът над печката иззвъня и стресна и двамата. — Трябва да вървя — обяви Шон и пресегна да го изключи.

— Това ли е предупредителната ти система?

— Една от тях — вдигна пръст и сякаш по даден знак се чу веселото иззвъняване на камбанката от часовника до леглото му. — Това е вторият рунд, но ще престане да звъни след минута, понеже е автомат. И, слава Богу, иначе постоянно трябва да тичам до спалнята, за да го спирам.

— Май си доста изобретателен при необходимост.

— От време на време имам проблясъци. Котаракът е навън — продължи той, взимайки якето от закачалката. — Не се смилявай над него, ако дойде да драска по вратата. Бъб знаеше какво го чака, когато настоя да дойде и да живее при мен.

— Сещаш ли се поне да го нахраниш?

— Не съм чак такъв слабоумник — без да се засегне ни най-малко, омота шал около врата си. — Разполага с достатъчно храна, а ако няма, ще отиде да проси пред вашата кухненска врата. Би го направил и без това, само и само да ме изложи. — Намери си шапката и я нахлузи. — Е, ще се видим в кръчмата, нали?

— Вероятно.

Не си позволи да въздъхне, преди да чуе захлопването на входната врата след него.