Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 8

Беше прекрасно, разбира се. Всичко, написано от него, беше прекрасно и дори жалкото й свирене не успяваше да унищожи напълно красотата на мелодията.

Към тази бе прибавил думи, както често правеше. Брена прочисти гърло, свъси още по-силно вежди, за да се съсредоточи, и се опита да намери подходящия тон.

— „Когато нощем съм сама и месечината рони сълзи, знам колко по-хубав ще е светът, ако до мен си ти. Без теб сърцето ми е празно. Ти, само ти, си в мен, когато месечината скърби.“

Спря и леко въздъхна — нямаше кой да я чуе. Трогна я, както я трогваха всичките му песни, но този път малко по-дълбоко. И по-истински.

Лунни сълзи, помисли си тя. Перли за лейди Гуен. Предложена любов, на която не можело да се отвърне.

Толкова е тъжна, Шон. Какво вътре в теб те кара да пишеш такава прекрасна музика?

Колкото и добре да го познаваше, не знаеше отговора на този въпрос. А искаше — винаги бе искала — да намери ключа към него. Но той не бе нито двигател, нито машина, която да разглоби, та да види как функционира. Мъжете представляват по-сложна и смущаваща загадка.

Може би, предположи тя, това е неговата тайна и талант. Всичко е толкова вътрешно присъщо и непроницаемо. А нейните умения са… Погледна дребните си сръчни ръце. Нейните са съвсем обикновени.

Е, поне умее да използва добре ръцете си и да си изкарва прехраната. А какво прави Шон Галахър с големия си талант? Само седи и мечтае. Ако има и най-малка амбиция или истински се гордее с работата си, ще продава мелодиите си, вместо да ги пише и да ги трупа в кашони.

Този мъж заслужава да го сритат по задника, задето унищожава нещо, което Господ му е дал.

Но за това, реши тя, ще се ядосва някой друг ден. Сега я чака работа.

Понечи да стане и да вземе сандъчето, но с крайчето на окото си долови някакво движение. Скочи на крака, засрамена от мисълта, че Шон се е върнал — постоянно забравяше нещо — и я е чул да свири музиката му.

Не Шон обаче стоеше на прага.

Жената със светлоруси коси, разпилени по раменете, бе облечена в обикновена сива рокля, дълга до пода. Очите й бяха меко зелени, а усмивката — толкова тъжна, че разбиваше сърцето при пръв поглед.

Разпозна я. Изненада и трепетно вълнение обзеха Брена. Отвори уста, но каквото и да възнамеряваше да каже, излезе като изсвистяване, а сърцето й заби учестено.

Леко смутена, че коленете й треперят, опита отново.

— Лейди Гуен — успя да промълви тя.

Прецени като възхитителен дори този незначителен успех — така де, пред нея стоеше призрак на триста години.

Докато я наблюдаваше, една-единствена сълза — същинско проблясващо сребро — потече по бузата на дамата.

— Сърцето му е в неговата музика — гласът й бе нежен като цвят на роза, но въпреки това Брена потрепери. — Заслушай се.

— Какво…

Ала преди да успее да зададе въпроса си, откри, че е сама, а из въздуха се носеше слаб аромат на рози.

— Така значи. Така… — изпита потребност да седне и отново се настани на стола пред пианото. — Така значи — повтори тя и вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, докато сърцето й спря да бие лудо в гърдите й.