Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 4

Носът му е съвсем мъничко крив — от удара, който лично тя му нанесе преди десетина години, докато играеха американски футбол.

Като цяло приличаше на оживял принц от приказките. На галантен рицар, тръгнал за подвизи. Или на малко пакостлив ангел. А освен това притежаваше високо, стройно тяло, великолепно оформени ръце с пръсти на музикант и глас като сгрято от огъня уиски. Наистина беше впечатляващ.

Не че се интересуваше от него особено. Просто ценеше красивите неща.

О, каква лъжкиня е, дори пред себе си.

Падаше си по него откакто навърши четиринадесет. А сега този копнеж се превръщаше в нещо по-горещо, нещо по-изнервящо за жена на двадесет и четири.

Той никога не я бе поглеждал както се гледа жена.

Но така е по-добре, каза си тя и ускори крачка. Няма време да стои и да се захласва по мъже като Шон Галахър. Някои хора ги чака работа.

С леко подигравателно изражение тя нарочно приближи сандъчето с инструментите си по-близо до земята и го пусна да падне с ужасен трясък. Той подскочи като заек и това я зарадва.

— Господи! — Извъртя се на стола и започна да масажира сърцето си, сякаш да го накара отново да забие. — Какво става?

— Нищо — подигравателното изражение не слизаше от лицето й. — Без да искам го изпуснах — взе отново сандъчето. — Стреснах ли те?

— За малко да умра.

— Ами! Потропах, но ти не си даде труда да отвориш вратата.

— Не съм чул — издиша дълбоко, отметна косата от челото си и навъсено я погледна. — Е, след като представител на семейство О’Тул е дошъл на крака, значи ли това, че нещо не работи?

— Умът ти е като ръждясала кофа — свали си якето и го метна върху гърба на стола. — Фурната ти не работи от седмица — напомни му тя и кимна към печката. — Частта, която поръчах, току-що пристигна. Искаш ли да я оправя, или не?

Той изръмжа — вероятно изразяваше съгласие.

— Бисквити значи — отбеляза тя на минаване край масата. — Що за закуска е това за зрял мъж?

— Бяха ми под ръка — усмихна й се по начин, който я накара да изпита желание да го сгуши в обятията си. — Не си струва труда сутрин да готвя само за себе си, но ако си гладна, ще направя нещо и за двамата.

— Благодаря, яла съм — отново остави сандъчето на пода, отвори го и затършува из него. — Мама винаги приготвя повече от достатъчно. Ако някоя сутрин се появиш, с радост ще те посрещне и ще те нагости с прилично ядене.

— Защо не ми дадеш светлинен сигнал, когато пак направи пържени сладки? Кажи все пак — искаш ли чай? Чайникът е още топъл.

— Нямам нищо против — подбра си инструментите, извади новата част и проследи движението му из кухнята. — Какво правеше? Пак ли съчиняваше музика?

— По-скоро добавях думи към една мелодия — отвърна той разсеяно. На фона на сивото небе видя самотна черна птица с лъскави пера. — Днес май е студено.

— Да. И е влажно. Зимата едва започна, а ми се ще вече да е свършила.

— Сгрей си малко костите — приклекна той до нея и й подаде чаша чай с доста захар, както знаеше, че го обича.

— Благодаря.

Тя я пое и топлината от чашата плъзна по ръцете й. Той остана на мястото си; отпиваше от чая и коленете им се докоснаха небрежно.