Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 130
Нора Робъртс
— Не става въпрос само за секс.
— Нима? — Направи крачка към нея, при което тя отстъпи към морето. — Нали това искаше от мен?
— Е, да. — Какво става в очите му, запита се тя. Бяха тъмни като нощта, изпълнени с неразбираеми за нея мисли и чувства. — Но държим един на друг. Няма да позволя да омаловажиш съществуващото помежду ни.
— Нали ти определяш какво ще получа и какво — не, какво ще направя и какво — не? — Задържа я секунди преди да нагази във водата. — Защо непрекъснато искаш да нареждаш на един мъж как да те докосва?
— Шон! — Беше я вдигнал и стъпалата й се поклащаха на сантиметри от земята. Сърцето й заби учестено. — Пусни ме.
— Искаш да те докосвам. Дори в този миг желаеш ръцете ми да са върху тялото ти. Защо все ми нареждаш какво да правя?
— Не е нещо, с което се гордея.
Той я вдигна още по-високо.
— Гордостта да върви по дяволите.
Устните му се впиха в нейните грубо и агресивно. Тя можеше да му окаже съпротива, да го отблъсне, да се опита да се освободи. Но не направи нищо подобно.
Прие го, защото той толкова рядко изискваше. Прие го, защото имаше потребност. Тялото й започна да трепери трескаво и тя промълви името му.
— Мога да те обладая тук и сега — пусна я рязко. — Помисли си защо е така. Аз вече го направих.
Да мисли ли? Изобщо не бе в състояние да мисли, особено след като вътрешностите й се преобръщаха, а кръвта бучеше в главата й не по-малко яростно от морето зад гърба й.
— Отивам си вкъщи.
— Върви. Няма да те спра. — Напъха ръце в джобовете, за да не се изкуши да стори точно това. — Имай предвид, Брена, аз няма да те потърся. След като си изясниш какво става с теб, знаеш къде да ме намериш.
Тя се отдалечи. Хукна да бяга едва когато ботите й стъпиха на уличната настилка.
— Значи така очароваш дамите? — Застанал в плитката лодка, Карик поднесе сребърна свирка до устните си и подхвана бърза мелодия. — Какво странно поведение имате вие, смъртните.
— В случая знам какво правя.
— Убеден съм, че така мислиш. Как е възможно да си такъв глупак? Ако обичаш тази жена, защо я оставяш да се измъкне?
— Именно защото я обичам. — Едва удържаният му гняв изригна, щом се обърна с лице към Карик. — И ти не си се справил кой знае колко добре с твоята любима навремето, нали?
Очите на Карик проблеснаха и станаха яркосини като светкавицата, която раздра осеяното със звезди небе.
— Да не искаш да приличаш на мен, млади Галахър? — Излезе от водата, а ботушите му бяха меки и сухи. — Майка ти никога ли не те е предупреждавала какво става, след като предизвикваш Добрите хора?
— Ти не ме притесняваш, Карик. Нуждаеш се от мен. Независимо от цялата ти мощ и номера, нужен ти е смъртен мъж. Затова си запази заплахите и светлинните изпълнения. Не ме впечатляват.
Карик се поуспокои.
— Ха, тази жена си въобразява, че те познава, но тепърва ще й се наложи да надникне по-дълбоко. Имай грижа да не й се покажеш прекалено много и прекалено бързо, за да не я подплашиш.
— Върви по дяволите.
Карик се усмихна.
— Те не ме искат — обяви Принца на феите и избледня заедно с мелодията, която се носеше от свирката му.
