Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 132

Всеки един от двамата би се справил сам с работата; тя го знаеше. Поканата да работят заедно, излекува най-голямата пукнатина в сърцето й.

— Ще се приготвя, татко…

— Закъсняваме за службата, ако не се раздвижиш — провикна се Моли.

— Утре е точно толкова подходящо, колкото и днес — подхвърли кратичко Майк и леко докосна рамото на Брена, поемайки надолу по стълбите.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Но не за всичко — промърмори тя и отвори вратата на стаята на сестрите си.

Алис Мей седеше търпеливо в края на леглото, с лъснати официални обувки, а прилежно сресаната й коса сияеше като злато. Мери Кейт, пред тоалетката, нанасяше поредния слой туш върху миглите си. Очите й все още бяха леко подути от плача. При появата на Брена устните й се свиха в тънка остра черта.

— Алис, мила, мама те вика. Хайде, върви — подкани Брена.

Мери Кейт отметна коси и обяви:

— Тръгвам с теб, Алис Мей.

— Нищо подобно — поправи я Брена и запречи вратата. — Ще отидеш на по-късната неделна служба.

— Не съм длъжна да постъпвам както ти нареждаш.

— Или ела с мен да се разберем навън, защото обещах на мама да не се караме в къщата, или стой и се цупи като дете цял ден и цяла нощ. Ако искаш да бъдеш жена, Мери Кейт, аз съм при пикапа и те чакам.

След по-малко от пет минути Мери Кейт излезе от къщата и се качи в пикапа. Беше добавила и червило на устните си, забеляза Брена, докато с бясна скорост излизаше на пътя. Не разбираше защо толкова много жени гледат на такова боядисване или като на щит, или като на оръжие.

От друга страна знаеше, че предците й са се боядисвали със синя боя, преди да се впуснат с крясък в битка.

Понеже смяташе хотела на скалата за неутрална територия, дори малко в полза на Мери Кейт, Брена зави и паркира там. Слезе и пое с отмерена крачка — знаеше, че сестра й ще я последва.

— Къде отиваш? — попита Мери Кейт. — Някъде, където да ме хвърлиш от скалите ли?

— На място, което и двете уважаваме и няма да започнем да си скубем косите или да се бием.

Вървяха по пътеката. Прекосиха скалите, където все още духаше остър вятър. Зимата сякаш не бе съвсем готова да се предаде на пролетта. Ала диви цветя вече подаваха главици сред камъните, а птиците пееха високо и силно, колкото и чайките.

Минаха край развалините на катедралата, построена някога в чест на свети Деклан, край кладенеца и трите каменни кръста и се насочиха към мястото, където бяха погребани мъртъвците.

— Това е свята земя — започна Брена. — Именно върху нея искам да стоя, когато ти казвам, че не постъпих правилно спрямо теб. Ти си ми сестра, моя кръв, а аз не взех предвид чувствата ти, както беше редно да направя. Съжалявам за всичко.

Изглеждаше сякаш се е избавила от нещо и това бе достатъчно да разгневи наново Мери Кейт.

— И си въобразяваш, че това оправя нещата?

— Това е всичко, което мога да кажа.

— Отказваш ли се от него?

— Смятах да го направя — отвърна Брена бавно. — Отчасти от гордост. Мислех си: „Ще се откажа от него заради нея и тя ще види каква саможертва правя в името на щастието й.“ Друга част от мен изпитваше вина, защото направих нещо, с което те нараних, и смятах, че като сложа край на историята с Шон, ще бъда справедливо наказана за постъпката си.